Леонард Карпентър - Конан Разбойника

— С това работата ми тук приключи. Внимавайте, тук скоро може да загъмжи от стражи, които ме издирват. Преди малко отсякох още един клон от царското родословно дърво. — Той се изсмя горчиво. — Но странноприемницата не е в опасност. Ще тръгна с колесницата, за да отклоня преследвачите. По пътя ще хвърля нашия стар приятел в бързия канал.

— Чудесно, Конан! Идвам с теб! — Зафрити, облечена в бледолилава туника, преметната през мургавите й рамене, рязко махна на една прислужница. — Хама, приготви най-ценните ми вещи.

Когато девойчето се отдалечи, стигийката се присламчи към Конан със съблазнителната си грация на танцьорка и с алчен блясък в очите.

— Когато продадеш прословутия си камък в Офир, ще си живеем царски! Ще бъдем прочути в хиборийските земи…

— Не, почакай! — прекъсна я гласът на Азрафел, дрезгав и треперещ. — Зафрити, обичам те! Конан, ако искаш да я отведеш, първо ще трябва да се пребориш с мен. Достатъчно чаках и търпях!

Въпреки атлетичното си тяло шемитът изглеждаше като момче в сравнение с Конан. Пребледнялото му лице и треперещата му ръка издаваха, че той знае това. За да го прикрие, Азрафел стисна дръжката на меча си.

— Ей, вие двамата… — Конан измъкна ръката си от прегръдката на танцьорката и се отдръпна. — Зафрити, не съм казвал, че ще дойдеш с мен. — Той също хвана сабята си и се обърна към младежа: — Азрафел, ако искаш да се бием за камъка, давай! Но не си прави труд за момичето…

— Но, Конан! — Зафрити страстно се хвърли към него. — Нали не смяташ да ме напуснеш след всичко, което се случи между нас! — Тя успя да обвие нежните си ръце около ръката, която държеше меча, и се притисна към него. — Отсгар е мъртъв. Най-после съм свободна! Нищо не ме задържа тук.

— Ако си свободна, Зафрити — каза Конан хладно, — тогава си свободна и от мен. Знам, че няма да ми бъдеш по-вярна отколкото на Отсгар. — Той отново се откъсна от нея, като държеше под око Азрафел, който стоеше до тях, без обаче да изважда сабята си. — За бога, жено! Ванирецът може и да беше негодник, но те обичаше и се грижеше за теб! Аз не съм влюбено псе като него, за да ти играя по свирката. Пътищата, по които бродя, са прекалено опасни за такива игрички.

— Конан, ти си жесток! — Стигийката зарови лице в ръцете си, раменете й се разтресоха от плач. — Ти ме желаеше достатъчно, за да ме откраднеш от Отсгар, когато беше жив!

— Не, Зафрити, аз не съм жесток, а честен. Тук стои някой, който те обича повече от живота си, ако се съди по желанието му да се бием заради теб. Той може би ще е по-търпелив от мен към твоите прищевки, но надявам се не колкото Отсгар. — Конан хвана една от китките на танцьорката и бавно я отдели от лицето й, което изглеждаше учудващо сухо. Той я побутна към стройния шемит, който я очакваше с протегната ръка, а обицата му проблясваше на слънцето.

— Азрафел е способен мъж и се ползва с благоволението на царицата. Двамата заедно можете да се грижите за собствеността на Отсгар и дори да я увеличавате. — Конан се качи в колесницата. — Всъщност оставям на вас да решите. — Той им махна. — Сбогом, Азрафел, и успех!

После хвана камшика и юздите и извика на прислугата:

— Коняри, отворете вратите и се пазете. Широкият път ме очаква!

Мастаба — древноегипетска гробница, имаща формата на пресечена пирамида. Строени са от кирпич или камък. Думата мастаба идва от арабската дума за „пейка“, защото, когато се гледа от разстояние, тя прилича на пейка. Вътре в мастабата дълбока камера е изкопана в земята и облицована с камък или тухли.

Външните строителни материали са били първоначално тухли, изработени от сушена кал, която е леснодостъпна от река Нил. Дори когато и по-трайни материали от камък влезли в употреба, по-евтините и леснодостъпни тухли от кал са били използвани и за най-важните монументални структури.

Надземната структура е с правоъгълна форма, с полегати склонове, плосък покрив, и е около 4 пъти по-дълга, отколкото е широка, като се издига до най-малко на 30 фута височина.

Мастабите са били строени в посока север-юг. В тази надземна структура се обособявало помещение за приношения, оборудвано с фалшива врата, до която свещениците и членовете на семейството носели храна и други дарове за душата на починалия.

Втора скрита камера, наричана сердаб , от арабската дума за „изба“, приютявала статуя на починалия, която била скрита в зидария, за да бъде защитена. Стените на сердаба имали малки отвори. Тези отвори не били предназначени за гледане на статуята, а по-скоро за да се позволи на аромата на горящ тамян, а вероятно и на думите, изречени в ритуалите, да достигнат до статуята.