Леонард Карпентър - Конан Разбойника

— Селяните отварят каналите — пошепна той в ухото на ваниреца. — Реката ще наводни района и ще отнесе останалите мумии!

— Това беше налудничавата идея на Азрафел! — Отсгар изненадано се огледа. — Сигурно е намерил други глупаци да му помагат!

Конан се усмихна. Можеше да се досети — Азрафел беше селско дете, а баща му бе удавен от хората на Ебнезъб. Но сега предстояха по-спешни неща.

— Сега стигаме до Хорасп — тихо каза на Отсгар. — Пази се от него!

Пред тях сред скупчените бойци, които едва се виждаха в здрача, единствената истинска пречка беше последният обръч от мумии, застанали плътно около Хорасп. Всеки от тези отбрани стражи носеше пищни дрехи и корона. Това бяха древните царе на Абдарах, белите им коси и нокти бяха пораснали и мръсни от вековния престой в гробниците. Двама от тях държаха Хорасп на височината на кръста си върху щита, а останалите замахваха мечовете си към обезумелите шемити и минаваха покрай тях.

Самият пророк най-после схвана опасността от нападението на тълпата и от прииждащите води. Той излая някаква заповед на някакъв груб език на мумиите около него и неспокойно погледна тълпата. Съдейки по суматохата в битката, на помощ идваше ново подкрепление мумии, съпровождащо носилката на умрелия Ебнезъб.

Моментът бе дошъл. С див рев кимериецът се нахвърли върху един от пазачите-мумии на Хорасп. Мечът му иззвънтя, когато посрещна сабята на мъртвия цар. Конан ритна силно мумията в гърдите. Ударът опръска противника му с кална вода, която вече стигаше до коленете. Конан не разбра дали е счупил стария му хилав врат, защото царят залитна назад, а рошавата му глава леко се килна. Това даде време на Конан да отреже стисналата брадва ръка на един още по-стар цар-мумия, който го нападаше отстрани. После се обърна, за да разпори корема на първия, преди огромната му сабя отново да е замахнала, и го ритна настрани. Тялото безпомощно се пльосна във водата.

Отсгар се биеше с охраната от другата страна на Хорасп, като поваляше мумиите в калния водовъртеж със свирепи удари, което още повече ядоса пророка. Гневните викове на Хорасп към воините му изведнъж секнаха. Дрънченето на тежки вериги беше знак, че вратата на Абдарах се отваря.

Широката тежка врата бе почти вдигната и през нея се изниза процесия от въоръжени стражи и придворни с горящи факли. В средата Конан зърна къдрите на принцеса Африт, изпратена да посрещне баща си.

Значи победата на Хорасп беше почти пълна. Глупаците от двореца се бояха от чудовищата по-малко, отколкото от гнева на мъртвия си цар. Дори наводнението не ги спря, защото градът и стената се намираха нависоко и водата още не беше стигнала дотам.

При вида на армията на пророка, която наближаваше шумно от едната страна, и на града, който посрещаше собствената си гибел, ярост изпълни сърцето на Конан. Вместо да се отчае, той се превърна в истински ураган. Със страшен удар посече краката на царя-пазач. Мумията се стовари върху един от събратята си, който държеше щита, и той на свой ред се подхлъзна във водата. Носилката се наклони и проклинащият Хорасп трябваше да скочи в надигащата се вода, точно между двамата си противници.

Това беше отдавна чаканият шанс за Конан. Той пренебрегна всички други опасности около себе си и приготви меча си за нов удар. В същия миг Отсгар вдигна оръжието си високо, за да разцепи главата на пророка.

Реакцията на стигиеца беше бърза и изненадваща. Когато остриетата изсвистяха към него, голите му ръце се стрелнаха, за да ги хванат във въздуха. Това изненада нападателите и спря ударите им по средата.

Щом ръката на Хорасп докосна меча, Конан усети, че дръжката се нагорещява и че през метала потича тайнствена изпепеляваща енергия, която с всяка секунда ставаше все по-силна. Стоманеното острие се бе нажежило до червено. Застинал за миг, Конан гледаше сиянието. Ръката му пареше от болка, ноздрите му се изпълниха с миризмата на изгоряла кожа. По-скоро дивашкият инат, отколкото болката го накара да се наведе и да натопи меча в разпенената вода. Тя стигаше почти до кръста му и изгорената му ръка бързо потъна в хладните води, които понамалиха болката.

В това време Отсгар не издържа на горещината и пусна сабята си. Същото стори и Хорасп. Оръжието потъна във водата между тях и над нея се вдигна гъст облак пара, който почти изцяло скри ваниреца. В средата на издигащата се пара ръката на Хорасп се провря с бързо грубо движение, което не предвещаваше нищо добро за противника му.