Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Хорасп обърна лъчезарната си усмивка към останалите.

— Нитокар не е най-надеждният ми помощник. Но ако всичко е наред, градът няма да е за дълго в нейните неподходящи ръце.

Конан го гледаше враждебно.

— Ти сигурно имаш по-големи планове, магьоснико? — Единствената му цел бе да го забави, защото не беше готов да го нападне.

— Да, наистина имам най-смелите планове. Защо, когато човек има амбиции, трябва да ограничава властта си?

Принцесата се бе промъкнала зад Конан, за да прикрие голотата си от злорадите погледи на пророка и придружителя му. Кимериецът откопча наметката си и й я подаде.

— Винаги трябва да се спазват някакви граници — каза той на Хорасп. — Това би трябвало да го знае всеки истински пророк.

Съветникът им се усмихна още по-мило и ги награди с погледа на гладна котка, зърнала гнездо с гугутки.

— Виждам единствено славната си победа, за която вие двамата можете само да ми помогнете. Затова ви и примамих тук.

Той закрачи в стаята съзаклятнически, без да обръща внимание на богатствата.

— В края на краищата, северняко, как иначе щях да оставя теб и твоите крадци на свобода! А и нямаше по-сигурна примамка за теб от царското съкровище и от една страдаща принцеса.

Нефрен препречваше входа с високата си слаба фигура.

— Днешното време ни предоставя големи възможности, стига човек да е достатъчно предприемчив, за да ги открие и използва. — Хорасп говореше бързо и приятелски. — Тази част на света — плодородната долина на Стикс, е изключително богата. Особено в Абдарах има големи гробници. Ти разбра това и се опита да се възползваш, като ограбиш тези гробници. Това ти прави чест, Конан от Кимерия. — Хорасп кимна подигравателно. — Но с твоето примитивно мислене ти пренебрегна истинската възможност. В древна страна като Стигия, откъдето идвам, мъртвите са много повече от живите. — Той ги погледна сериозно и замислено. — Същото се отнася и за Абдарах, и за други места, където са навлезли стигийските вярвания. За повече от местата това няма значение, разбира се, защото мъртвите са изчезнали. Плътта им е нахранила чакалите, костите им са разпръснати от четирите вятъра. Но в южните земи, както знаеш, се съхраняват грижливо с всички богатства за бъдещата слава на расата. — Хорасп се усмихна добронамерено. — Наистина е невероятно как се запазват мъртвите в този горещ, сух климат. Виждал съм изровени мумии на стотици години с все още заоблени лица, непокътната плът и свежа кожа. Такива древни реликви могат да бъдат почти напълно съживени, ако се мажат с подходящи масла и балсами. Най-големият им враг е слънцето, което ги изсушава и разваля. Слънцето е източникът на всяка разруха. Сигурно си забелязал, че ненавиждам лъчите му и избягвам да излизам през деня. Затова и кожата ми е така бледа. — Хорасп протегна розовите си ръце. — Но, разбира се, денят е нещо временно, не така трайно като нощта. Защото нощта е съществувала още преди да има ден! — Той поклати озадачено глава. — Винаги съм се чудил защо хората предпочитат деня. Няма причина обичайните им занимания да не се вършат и през нощта. В такъв случай денят просто става излишен. Вече знаеш същността на плана ми — да възкреся нощта и да възстановя превъзходството й над деня. Но сигурно не разбираш как… — Хорасп се приближи към стената и я удари три пъти с ръка. — Денят представлява живота, нали така? А нощта е смъртта. — Той отстъпи от изписаната стена към ъгъла на стаята, за да виждат слушателите му по-добре. — Затова и Империята на Нощта няма да принадлежи на живите!

Конан го гледаше с неразбиращ ужас. Не знаеше какво точно означават брътвежите на Хорасп, но всичко това го плашеше. Африт, трепереща въпреки наметката, се притисна към рамото му, сякаш за да почерпи сили от него.

Кимериецът се вгледа в стената, където Хорасп бе почукал с юмрук. Там нещо мърдаше. Отначало помисли, че пророкът е нарисувал отново някоя руна, която да се превърне във вълшебна картина. В средата на стенописите се появи малко тъмно петно, което се уголемяваше и се гърчеше. Посипаха се парчета мазилка и от черния отвор плъзнаха пукнатини по стената, които бързо се разширяваха. Накрая средната част на стената се срина с трясък и в дъното на стаята зейна черна дупка. Това не беше зрителна измама, като картините в двореца на Ебнезъб. Там, в тъмнината, зад праха от мазилката се движеха зловещи призрачни сенки.

Пръстите на Африт се впиха в ръката на Конан. Двамата се опитаха да видят какво има зад купчината камъни. Стомахът на Конан се сви от неописуем ужас, когато различи очертанията на силуетите. Те бяха чудовищни и десетки от тях се тълпяха зад грубия праг, втренчени в него. Конан срещна лъскавите очи на една огромна хиена, чиято полуизгнила глава нелепо бе поставена върху квадратните рамене на мъж. Зад нея горяха два ярки въглена, разположени дълбоко в очните ябълки на почти оголен човешки череп с диадема. От прашните гънки на жреческа туника стърчеше проскубаната глава на свещената птица ибис, която се наведе настрани, за да погледне Конан първо с едното си око и после с другото. Някои от създанията се навеждаха, други стъпваха върху купчини камъни, за да виждат по-добре, някои носеха златни доспехи, други бяха увити в провиснали дрипи и бинтове. Всички те напомняха с нещо на истински хора, но бяха прекалено страшни. Това бяха обитателите на разровените гробници — абдарахските мъртъвци от векове насам, които се връщаха към живот, призовани от пророка си. Те бяха готови да се промъкнат в света на живите.