Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Нитокар се изсмя и замахна с камшика към ръката на девойката. Африт рязко си пое въздух и прикри с ръка парещата следа.

— Но, принцесо, какво е това? Махай дрехите! — С див скок Нитокар хвана края на ризата й и го дръпна. Голяма част от тънката материя се съдра. Момичето пищеше и се извиваше, увиснала на веригите си. — Така! Сега се опитай да скриеш срама си! — Нитокар отново замахна с камшика и обсипа с удари голите крака и гърба на девойката. — Това заслужаваше още първия път, когато говореше на баща си против мен. И това… и това… и това!

Принцесата се мяташе наляво и надясно, но беше безпомощна пред съскането на камшика. Най-сетне ударите спряха и Африт се свлече, хлипайки, до ковчега.

— Какво зяпате? — нахвърли се Нитокар върху двойка роби, мъж и жена, които се забавиха, стреснати при вида от побоя на принцесата. Тя вдигна камшика към тях и закрещя: — Докато аз съм царица, ще се научите да бъдете и слепи, и неми!

Злобата на Нитокар не стихваше. Тя се обърна към съсипания Арамас, който за пръв път бе вдигнал очи.

— А ти? Готов ли си пак да ме умоляваш? Ето целувката ми!

Тя се наведе и го шибна с камшика през лицето. Той сведе поглед безмълвно, без дори да вдигне ръка, за да се предпази.

— Виждаш ли, дете мое? Това е вярност! — Нитокар злобно изгледа Африт. — Никоя хрътка не може да бъде по-добре обучена. Само ми дай време… Но кой е това? — Царицата се обърна към вратата, където бе застанал един от стражите. — Нямам нужда от охрана! Тук съм в безопасност!

— Така си мислиш, за мой късмет. — Натрапникът се обърна назад и кимна на някого отвън. После погледна царицата и измъкна сабята си със свистене. Беше едър мъж с големи мускули под сивата си наметка, но се движеше грациозно като рис.

— Конан! Наглият беглец! — Гласът на Нитокар стана писклив от страх и ярост. — Стражи! Стражи! Елате! Тук има заговор!

Конан само гръмко се изсмя, без да се опитва да й затвори устата. Зад него в очертанията на вратата изникнаха две глави с шлемове на дворцови стражи. Но вместо да се втурнат на помощ на царицата, те се приближиха към сандъците и масите до стената и започнаха да пъхат съкровищата в торби.

— Хайде, момчета — извика им Конан, — взимайте колкото можете. Трябва бързо да се махаме.

— Какво! Ти се осмеляваш да скверниш гробницата на царя! — Нитокар възмутено се изправи. — Ще отмъкнеш най-необходимото за величието на съпруга ми в другия свят? — Тя войнствено изгледа крадците. — Махайте се веднага и ви обещавам да изчакам малко, преди да съм повикала приближените си.

Конан пак се изсмя.

— Ако приближените ти знаят какво е най-добро за града им, ще те оставят тук. Не се съмнявам, че някои от тях вече мислят по какъв безшумен начин да се отърват от теб. — Той наблюдаваше как бандитите излизат с пълни чували и как други двама влизат с празни.

— Ти, долен мръсник! Ще те режат с нажежени ножове на градския площад за тези думи. — Царицата самодоволно разтърси украшенията си. — Аз имам подкрепата на най-видните си поданици заедно с националния герой Хорасп. — Тя кръстоса ръце така, че камшикът й увисна от едната страна. — С негова помощ ще поведа Абдарах към по-голяма слава от всякога.

— Например на война със Стигия? — присви очи Конан. — Чудя се какви планове има този интригант за царуването ти. — Той погледна Исайаб и Азрафел, които излизаха с издути торби. — Но това вече няма значение. Ти слизаш от сцената. С малко повече късмет някой по-разумен ще носи короната.

Варваринът тръгна към нея.

— Конан, това е позор! — Нитокар отпусна ръце. — Бъди мой съюзник. Още първия път, когато те видях, разбрах, че не си обикновен човек. С мен ще изпиташ нови усещания. Не виждаш ли, че можеш да стигнеш по-далеч от другите, отвъд болката и екстаза! — Тя вдигна ръце и ги протегна подканващо към него. — Ще се научим заедно. — Очите й напрегнато се взираха в лицето му, докато той се приближаваше. — Но не, виждам, че ти си решен на жестоката си постъпка. Сега сигурно искаш да ме заколиш, както направи с роба ми. — Тя чакаше с отворени влажни устни.

— Направи го, Конан, моля те! Не й позволявай да те измами! — извика измъчено Африт, застанала точно зад царицата, и дръпна веригите си.

Конан вдигна сабята над главата си.

— Не! — изписка царицата.

Със свистене сабята му се стовари зад Нитокар и острието й разсече златните вериги там, където те влизаха в каменния ковчег. Чу се глухо издрънчаване и оковите паднаха долу.

— Казах ти, Африт. Аз не съм убиец. По-добре се научи сама да си вършиш черната работа.