Леонард Карпентър - Конан Разбойника

После дойде ред на провизиите — мучащи стада от парфюмирани и украсени овце и коли, натоварени с вещи за лагеруване; слуги, носещи кошници с храна и съдове с напитки; роби, които влачеха ярко боядисаните ковчези на други роби. Шествието се нижеше, сбрало повече богатства, отколкото хората бяха виждали през целия си живот.

Но това бе само началото. Следваше личната собственост на царя. Златната колесница, отрупана със скъпоценни камъни, бе теглена от шест еднакви, окичени със сребро, коня. Умален модел на царския кораб, достатъчно голям, за да преплува Стикс, бе носен от четиридесет роби. На него се виждаха позлатени мебели, красиво полирани и инкрустирани. Следваха три блестящи ковчега с любимите му наложници, носени от робини с прозрачни дрехи, които пееха погребални песни. И накрая — самият цар Ебнезъб. Новата му носилка бе над два пъти по-дълга от старата, с дебели прътове, които въпреки всичко се огъваха под огромната тежест на саркофага, така че носачите по средата бяха съвсем приведени. На всичко отгоре честта да отнесат владетеля до гроба се падаше по традиция на любимите му придворни. Тези знаменитости нямаха нито сили, нито желание за такава тежка задача и сега, облечени в скромните туники на носачи, изглеждаха съвсем неподходящи за целта. За щастие редиците им бяха подкрепени от яки роби, които поемаха по-голяма част от тежестта.

За техен късмет вниманието на тълпата бе привлечено от самия ковчег. Той бе наистина разкошен, приличаше на сияйна раковина от платина и злато. Беше забележителен както с украсата си, така и с размерите и пищността си. Повърхността му бе така фино полирана, че от силните лъчи на утринното слънце малцина успяваха да задържат погледа си върху него. Понесе се мълва, че някои ослепели завинаги. Тези, които само го зърваха, зяпваха от благоговение. Отразените лъчи проблясваха по тълпата и през нея премина развълнувана тръпка.

Поради зашеметяващия ефект от носилката почти никой не обърна внимание на босата девойка, която вървеше след нея, облечена в проста риза, дълга до коленете. От китките й висяха тежки златни вериги, които едновременно подхождаха и контрастираха на златната царска диадема на челото й.

Тя крачеше решително, с леко наведена глава и поглед, извърнат от ослепително блестящата носилка на царя.

До девойката вървеше още по-окаяно създание, облечено с изцапана окъсана риза. Беше видно, че това е бил някога здрав млад мъж, сега съсипан от изтезания, който едва се движеше редом с другите и трябваше да бъде подкрепян от роби. От време на време младата жена се доближаваше до него и стискаше ръката му или докосваше отпуснатото му рамо, сякаш да го успокои. Но той не усещаше нищо.

Всеки от тълпата знаеше, че младата жена е Африт — царската дъщеря, и че тя е наказана заради предателския заговор с бившия капитан Арамас. Но в този вълшебен ден, съдбовен ден, тя изглеждаше прекалено малка и безсилна, за да ги интересува.

Вниманието бързо се насочи към царица Нитокар, която ги поздравяваше и хвърляше сребърни монети от носилката си. Царицата бе нагиздена така, че да се подчертаят най-добре природните й красоти. Траурната й дреха бе сведена до оскъдна черна туника, обшита с пайети; обичайният грим на очите й бе подсилен от уважение към починалия. Тя не изглеждаше излишно покрусена и тъжна. Хвърляше монетите със замах, наведена над тълпата, посрещайки охотно хвалебствените викове на хората, които събираха даровете й. Носилката й бе ниска и лека, носена от шестима красиви, напети роби.

След царицата пристъпяха знатните благородници, които предвождаха своите дарове за гробницата на царя. Най-отзад вървяха още воини, но те изглеждаха по-безгрижни от първите, защото знаеха, че ще се върнат след церемонията.

Мнозина забелязаха отсъствието на съветника Хорасп и на слугата му Нефрен. Обяснението беше, че пророкът довършва на спокойствие важните заклинания, които ще пазят царските наследници.

Друг слух твърдеше, че той вече е заминал за по-богатия град държава на север, тъй като след приключването на строежа Абдарах вече не го интересувал.

Хората жадно следяха шествието и се трупаха след него покрай западната порта. Скоро процесията прекоси големия площад пред гробницата. Притисната, тълпата се покатери по насипите, за да вижда по-добре. Оттам, както и от градската стена, шествието сякаш се губеше в сравнение с грамадата на гробницата. Почти отвесните стени се извисяваха сиви и заплашителни, прорязани единствено от правоъгълната врата отпред. Блестящият ковчег на Ебнезъб се носеше натам като сребърен кораб върху вълна от човешки тела.