Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Дървените подпори бяха струпани на четири купчини до ъглите на сградата. По заповед на духовниците всяка вечер подпалваха новите отпадъци и високите им пламъци обагряха в червено потните гърбове на хората, които денонощно работеха там. През дългите задушни дни пушекът се разстилаше над града като жълт саван.

През цялото време Конан се криеше в една тайна стая в странноприемницата на Отсгар и слушаше неспирното пищене на роговете. След като изчакаха един ден и никой не се появи, останалите от бандата се осмелиха да излязат навън, без да се боят. Зафрити дори продължи вечерните си представления. От всички тях единствено Конан бе официално обявен от духовенството за предател и враг и ако напуснеше своето укритие, имаше опасност да го разпознаят.

— Само да можехме да се отървем от теб, кимериецо — каза му Отсгар. — Искам да кажа, да те изведем тихомълком от Абдарах — побърза да обясни той. — Тогава няма да има връзка между моите хора и смъртта на царя. — Ханджията поклати глава със съжаление. — Не се бой. Ще ти осигурявам всичко необходимо, докато успеем да те измъкнем оттук.

Конан не отговори, защото разбираше притесненията на Отсгар. За да не бъде намушкан или отровен от покровителя си, варваринът почти не беше спал и ял, откакто излязоха от гробницата. Сега, отпаднал и угнетен, той се сви в плетения стол в дъното на тъмната си стая.

— Както знаеш, обвиняват теб за смъртта на Ебнезъб, а не Азрафел — продължи ванирецът и седна до почти недокоснатия поднос с храна, поставен върху ниска дървена масичка в средата на стаята.

— Някои от работниците са те разпознали като опасния стигийски шпионин, когото властите търсят.

Конан сви рамене и най-после намери сили да заговори:

— Какво значение има в края на краищата? По-добре да обвинят мен, отколкото буйния млад Азрафел, който просто отмъсти за смъртта на баща си.

— Варваринът се размърда неспокойно и столът проскърца. — Вече ми приписаха куп лъжливи обвинения. Могат да ме обесят както за убийството на един дебел отпуснат бивол, така и заради някаква измишльотина. — Конан замислено подпря скърцащия стол на кирпичената стена зад себе си. — Всъщност аз почти нямам какво да губя. Изкушавам се да продължа по плана. Какво ще кажеш?

Отсгар се засмя и невярващо поклати глава към силуета в ъгъла.

— Бога ми, кимериецо! Ти си полудял! Да се мотаем из гробниците след всичкия шум, който се вдигна… — Той замълча и сви рамене. — След няколко месеца, може би година, когато нещата позамрат…

— Кого заблуждаваш, Отсгар? — Очите на Конан блеснаха в сумрака. — И двамата знаем, че ще преровиш мястото веднага щом умра или избягам. Но тогава ще си изгубил най-голямото съкровище.

Той спря, защото откъм входа се чу сигналното почукване. Ханджията махна резето и през вратата, която представляваше част от изкусно украсена стена, влязоха Зафрити и Исайаб. Щом отново заключиха, танцьорката въодушевено забъбри:

— Новините са добри. Царските стражи нямат представа как сме избягали, нито къде да ни търсят. Разбира се, твърдят, че са по петите ни, но само, за да заблудят хората.

— Не бъди толкова сигурна — обади се Конан от мястото си в тъмното. — Не бих се изненадал, ако Хорасп ни проследи през тунелите и дори отвъд тях с магия.

— Дори и да може, не го показва — вметна Исайаб. — Кой знае, може би той не иска да ни хванат. Достатъчно е подлудил двора с твърденията си, че това е опасен стигийски заговор.

— Освен това хората са заети със завършването на строежа и утрешното погребение. — Зафрити грациозно седна на пода до Отсгар и сложи ръка на коляното му. — Около двореца има тълпа, която моли царицата да им позволи да изровят наскоро погребаните си роднини и да ги положат заедно с приближените на Ебнезъб. Повече от дузина млади войници са се удавили в езерото на храма, за да отидат в гроба с царя си и да му служат в Отвъдното. — Тръсна невярващо гарвановите си къдрици. — Дори в Стигия не са така заслепени.

— Спомена царицата — намеси се Конан. — Имаш предвид старата или новата царица?

— И старата, и новата — тя е една и съща! — Зафрити разпери ръце. — Приемствеността е доказана — по желание на самия цар, докато беше жив, и с одобрението на двора. Нитокар ще управлява Абдарах, след като минат погребението и коронацията. Моите съболезнования за тези, които смятаха Ебнезъб за неопитен владетел!

— А принцесата? — запита Конан от мястото си.

Зафрити тихо се изсмя.