Леонард Карпентър - Конан Разбойника

След войниците вървяха носачи, които крепяха върху раменете си дългите пръти на тежък стол-носилка. Бяха боси, за да ходят по-гладко, и неудобно приведени, за да не ударят главата на господаря си в тавана на тунела. Скоро се появи и той, отпуснат тежко върху облегалката на откритата носилка. Всички зяпнаха при появата му. Защото това бе не друг, а Негово Царско Величество Ебнезъб, дар на Абдарах.

Монархът изглеждаше още по-зле от последния път, когато Конан го бе видял. Разголеното му тяло висеше още по-отпуснато и подпухнало, кожата му бе придобила оттенъка на болен от жълтеница. Лицето му бе озарено от трескаво вълнение, малките му лъскави очи попиваха чудесата, които виждаше, подпрян на меката носилка. Щом царят излезе от тунела, носачите спряха по рязка команда. Робите, видимо уморени от стръмния наклон, използваха паузата да изправят превитите си тела и да наместят неудобната тежест на стола върху раменете си.

Конан, скрит между другарите си, чу Азрафел да мърмори до него:

— Това е самият тиранин. Алчният, кръвожаден звяр! — Издайническото мърморене на младежа бе прекалено високо. Конан, затруднен от тежестта на сандъка, само го сръчка силно и предупредително се намръщи.

Началникът на охраната се обърна от върха на наклона и притеснено заговори на Ебнезъб. Явно го тревожеше стръмният насип.

— Продължавайте! — Изграчи царят в отговор, дори вдигна дебелата си ръка и махна напред. — Искам, докато съм жив, веднъж да видя гробницата си.

Войникът послушно се обърна и извика на последните хора по насипа да отстъпят. После излая някаква заповед и пое надолу. Носачите заситниха след него по наклона, който, макар и ограден от парапет, висок до глезените, имаше улеи за влачене и беше достатъчно широк. Най-задните се приведоха, за да компенсират стръмнината, а предните вдигнаха прътовете високо над главата си. Така носилката само леко се наклони напред.

Когато царят отмина безпрепятствено, стражите изоставиха терасата и тръгнаха след него. Конан с облекчение гледаше отминаващата носилка.

Изведнъж до него се чу силно издрънчаване и капки вряла течност опариха босите му крака. Една от големите месингови лампи се беше преобърнала и се търкаляше с трополене по камъните, а от нея се лееше димящо вряло масло. За щастие струята не беше достатъчно силна, за да изгори краката на Конан. Врящата течност се устреми надолу по наклона, по който слизаше царската свита. Камъните бързо потъмняха и по повърхността им заиграха сини призрачни пламъчета.

Конан пусна тежкия сандък и разбута останалите, които, пищейки, се разбягаха с обгорени крака и го изтласкаха към ръба на терасата. Той погледна назад тъкмо навреме и видя как Азрафел се втурна и повали с обутия си в сандал крак и другата издута урна. С див крясък той я засили след първата.

— Това е за теб, убиецо на баща ми! — изкрещя той. — Смърт на тирана! Нека се давиш и гориш едновременно!

Нова струя масло се вля в първата и се превърна в поток, чиито рекички стигнаха до последните стражи. Те бяха изминали повече от половината път по наклона, който все още бе прекалено висок, за да скочат от него. Всички се развикаха и заподскачаха, за да избягнат врящото масло, но неизбежно губеха равновесие и падаха с викове в огнения поток.

Когато изгарящият порой стигна до босите носачи, някои от тях направиха геройски усилия да задържат носилката, но никое човешко същество не може дълго да изтърпи такава болка. Последният удар върху издръжливостта им бе видът на втората, все още горяща лампа, която се търкаляше към тях. С дружни крясъци носачите хукнаха, носилката се наклони на една страна, царското туловище полетя от насипа и падна върху купчина строителни плочи. Работниците наоколо отскочиха встрани. Няколко от носачите полетяха заедно с царя. Останалите се хвърлиха встрани, за да не попаднат под дрънчащата урна.

— Ура, ура за падането на великите! — извика предизвикателно Азрафел и радостно заподскача по ръба на терасата. — Големият злодей е мъртъв! Сега го пъхнете в ковчега му!

Исайаб, побеснял, хвана ръката му.

— Млъкни, глупако, ще ни издадеш!

Той погледна към разгневените лица на хората от тълпата, скупчена долу.

— Не че вече не са ни забелязали.

— Въоръжете се и тръгвайте!

Конан отвори капака на сандъка и бързо започна да раздава саби. Зафрити посегна и взе една малка кама, с която можеше най-много да се самоубие.

Отсгар сграбчи Азрафел и го повлече по терасата.