Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Щом процесията наближи гробницата, край нея гръмнаха тръби. Отвътре се чу глухо дрънчене на метал и скърцане на крикове. Огромната бронзова врата, дебела колкото човешко тяло и украсена със скулптури и фрески от славното управление на Ебнезъб, започна да се отваря — за последен път на този свят.

Крилата се разтвориха широко точно когато първите войници от шествието стигнаха прага. Те влязоха в тъмната дупка под музиката на роговете. Тълпата избухна в крясъци на радост и тъга, които отекнаха между гробницата и града и които не стихнаха, докато царският саркофаг не стигна до входа и не бе погълнат от мрака.

Вътре в гробницата хората и припасите бяха разпределени по местата им. Трудностите с пренасянето на тежкия ковчег по наклонените тунели бяха предвидени. В гробницата чакаха нови роби, които освободиха изнемогващите благородници от теглото им. Дори и сега задачата бе трудна и задръсти движението по централния коридор. Често хората в задната част на шествието трябваше да спират.

Бе решено да не рискуват пак да се повтори фаталната случка на насипа.

Когато царският ковчег стигна до централната зала, привързаха го с въжета и бавно го спуснаха върху дървени дъски.

Появиха се проблеми в долния тунел, а още по-големи затруднения възникнаха, когато блестящият ковчег стигна до царската зала, чиито стени бяха отрупани догоре с богатства, а тъмносиният таван сияеше на светлината на лампите като вечерно звездно небе. Ковчегът трябваше да се постави в масивното каменно корито и да се покрие с каменната плоча. Най-после с цената на много осакатени роби задачата бе изпълнена и жестоката красота на саркофага бе погълната от студения камък.

Царица Нитокар беше побесняла.

— По-бързо нещастници! — нападна тя слугите с даровете. — Оставяйте бързо всичко и тръгвайте!

Тя закрачи напред-назад по богато украсения под на Царската зала. Изглеждаше внушителна с черното си бюстие, с късата си пола с фестони и с високо завързаните си сандали. Държеше дълъг прав камшик, с който пришпорваше носачите си. Сега го размахваше наляво-надясно и сипеше удари върху бързащите роби така щедро, както допреди малко бе хвърляла монети.

— Не ми трябват тия вехтории. Нека да изгният заедно с този дебелак! — Тя ритна каменния ковчег и го удари с камшика. — До гуша ми дойде да се мотая из тия студени гробници. Тронът ме чака!

— Ваше Величество, мога ли да Ви предложа… въздържание в тези свети предели, на този свещен ден?

Единственият дворцов представител в залата беше един висш служител на Елаел, мъж с наметка, покрита с пайети, висок и с голям корем. Той колебливо докосна лакътя й.

— Въздържание? Глупако, какво може да ограничи владетеля? — Нитокар се обърна и вдигна камшика — сякаш щеше да удари жреца по бузата. Когато той се дръпна, тя се засмя: — Аз съм господарката на въздържанието. Но ако нервността ми те безпокои, отивай си! Иди да прегледаш другите зали. Ще те повикам, когато тази е готова да се запечата.

— Ваше Величество, моето място е при вас и при царя.

— Тръгвай! — Тя направи крачка към него и той отстъпи. — И не оставяй свещениците си да се мотаят край вратата. Искам да остана насаме е почитаемата си дъщеря, за да й кажа сбогом.

Тя наблюдаваше свещеника, докато той се отдалечаваше заднешком към изхода, кланяйки се. После се извърна към ковчега, където бе коленичила Африт, отчаяна и безмълвна. Кестенявите й къдри се спускаха по окованите й китки, които бяха вдигнати на височината на раменете от златни вериги, прокарани през отвор в каменната плоча. Лицето й бе сухо и бледо и издаваше пълно примирение.

— И така, дете мое, скоро ще се отървеш от мен завинаги. Ще се отървеш и от грижите на този свят. Но няма да се отървеш от изкуфелия си баща. — Тя потупа издутия саркофаг. — Ас тази отрепка, помощникът ти в заговора срещу мен, можеш да си заговорничиш, докато си жива. Ние двамата вече си поговорихме дълго и интригуващо. — Тя посочи с камшика си приведената, отпусната фигура на Арамас, седнал до близката стена, с глезени, приковани към позлатен каменен блок. Краката му бяха подгънати, по тялото му се виждаха синини и незараснали рани, които говореха за мъките, които бе изтърпял. — Не е лесно за едно младо момиче да заговорничи срещу родителите си — продължи Нитокар, без да обръща внимание на робите, които внасяха съкровищата. — Какво ти даде сила, дете мое? Ще ми се да имахме повече време, за да спечеля уважението ти, ако не обичта ти, с майчинска грижа и със строга дисциплина. Дисциплината прави чудеса, каквито направи с този млад мъж. Отначало беше намусен и необщителен, подтикнат от теб към предателство спрямо справедливите си господари, но после дори ме молеше да разкрие тайните си. Умоляваше, даже крещеше с всичка сила името ти! О, аз имам подход към младите мъже. И за теб можех да направя много, но баща ти не ми позволяваше. Не искаше да те нараня. Дори преди смъртта си ме помоли да не те наказвам. Но сега не може да направи нищо!