Леонард Карпентър - Конан Разбойника

— Не. Случва се само на места, където скалата е разрушена от основите на стари гробници. Не се бой, царската зала е проверена.

След подпорите тунелът се вля в по-широк, наклонен коридор, осветен от вградени в стената лампи.

— Това е главният коридор, по който Негово Царско Величество ще бъде внесен в гробницата — гордо обяви Мардак. — Надясно той отвежда към големия вход. А отляво е преддверието на царската зала.

Продължиха надолу и стигнаха до помещение със сводест таван. То беше широко и високо, макар далеч не така просторно като залата с колоните в древната пустинна гробница, която за Конан вече беше само блед спомен.

В помещението бяха струпани каменни блокове в дървени клетки, които работниците в дъното разковаваха. На стената в дъното се виждаше парадна врата, украсена със заплетени инкрустации.

— Тук, в самото сърце на гробницата, е нашето работно място. — Мардак се обърна към пазача. — Много ви благодаря. Сега екипът ми е пълен.

Мъжът едва-едва кимна. Той беше обиден от доверието на Мардак към един прост работник — чужденец. Обърна се и се присъедини към други двама, които охраняваха коридора.

Мардак придружи Конан до работниците.

— Това са едни от най-сръчните ръце тук. Но ми трябваше и някой като теб, с изключителна сила и ръст. Работата ни е много трудна. — Той повиши глас и се обърна към другите. — Това е Конан, последният от нашата група.

Шестимата вдигнаха поглед от тежките си занимания. Бяха навъсени шемити, кожата им изглеждаше бяла от праха на фона на трепкащата светлина. В погледите им имаше неприветливост, дали защото Конан бе чужденец, или защото не харесваха работата си, не беше ясно.

— Искам всеки един от вас да разбере какво ще правим и какви рискове има. Ето къде ще работим. — Мардак ги преведе под вратата с орнаментите към малък проход с необичайна форма, със странни улеи и вдлъбнатини в стените. Отвъд него ослепително сияеше покритата с тюркоази и алабастър стена на помещението, което сигурно бе царската зала. То беше празно, осветяваше го само лампата на Мардак. Той спря да говори и вдигна светлината, така че всеки да надзърне вътре. Въпреки блещукането на скъпоценните камъни вътре все още нямаше нищо наистина ценно.

— Не трябва да осквернявате или да взимате нещо от тази зала. Иначе ви чака смъртно наказание — предупреди ги Мардак. — Ще работим в преддверието.

Накара да донесат още лампи и обясни на работниците особеностите на конструкцията и как точно трябва да я изградят.

— Когато се затвори вратата на залата, няколко гранитни блока ще паднат и ще затрупат входа. Върху тях ще се плъзнат още камъни, за да ги затиснат. Тази камъни ще се спуснат по тесните шахти, които започват от преддверието, и така ще се получи дебела каменна преграда. Вратата ще бъде недостъпна отвън, а когато царят и свитата му се събудят в Съдбовния ден, те лесно ще могат да излязат, като отместят отвътре камъните и накрая отворят вградената в скалата врата.

На Конан му стана ясно само, че, както каза Мардак, ще работят откъм вътрешната страна, защото последните камъни, които сложеха, щяха да паднат първи. Основната опасност, обясни майсторът, бе, че камъните можеха да паднат по-рано. В такъв случай те не само щяха да убият работниците, но и силно да затруднят следващата група.

Мардак свърши с обясненията и след час подновиха работата си. Махнаха предпазните обвивки на специално изваяните блокове, повечето от които напомняха на огромни резени пъпеш, и ги поставяха на мястото им. Решаваща бе ролята на Конан, защото всеки камък можеше да се повдигне от няколко чифта ръце, но само една здрава ръка можеше да закрепи предния камък с лост.

Понякога Конан се провираше между блоковете, за да разчиства заклещени отломки, и заедно с шемитите с мъка правеше временни дървени клетки. И въпреки това другарите му си оставаха недружелюбни към него. Работеха като волове, без излишни приказки. Мардак ги караше да работят часове наред. Един от тях дори си счупи крака, защото силите му изневериха.

Припреният пазач проля сълзи на угризение, докато двама стражи отнасяха стенещия мъж. После пусна другите да си почиват.

— Работихме много. Навън отдавна е тъмно. Но нямаме право да излезем оттук, докато не свършим задачата си. Ще спим в коридора.

Донесоха кошници с хляб, фурми и вино в глинени съдове, които използваха после като нощни гърнета. Вечеряха тихо и наблюдаваха как постовете в дъното на стаята се сменят. После измъкнаха слама от една бала, разстлаха я по пода и изтегнаха уморените си тела.