Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Конан обаче беше неспокоен. Той не можа да заспи, стана и закрачи към края на стаята. Там Мардак седеше по турски до една лампа, пийваше вино и чертаеше върху една восъчна дъска. Конан се приближи до него и художникът изненадано го погледна.

— Вярно е, че запечатването на гробницата е чудесна идея, Мардак. Нямам търпение да видя как ще стане. — Варваринът клекна до него. — Но питам се дали идеята ти ще проработи, когато му дойде времето. И ако стане, кой ще разбере това?

Мардак изглеждаше уморен и угрижен заради произшествието с работника, но се усмихна на Конан.

— Направих дървен модел и го демонстрирах на самия съветник Хорасп. Изгорихме го, за да не попадне в чужди ръце. Хорасп ми има доверие и това ми стига.

Конан кимна и се замисли.

— Но дали ще ти повярва, че ще пазиш тайната?

Мардак вдигна вежди.

— Щом гробницата се запечата веднъж, никой от нас не може да направи нищо отвън, каквото и да знае за проекта. — Той се усмихна и тръсна глава. — Не се безпокой, Конан. Съветникът се закле, че ще ме освободи след това и ще ми плати обещаното. А защо да не плати и на теб? А дали проектът ми ще проработи без грешка, или не — художникът се огледа и понижи глас, — какво значение ще има това след хиляда години за няколко умрели, изсъхнали мумии?

Конан се замисли.

— Значи не вярваш във възкресението на мъртвите в Отвъдния свят, както казва Хорасп?

Мардак вдигна рамене.

— Може да има нещо вярно в приказките му. Но човек с моето мислене не би могъл да приеме това без доказателство, а само от думите на един жрец.

Конан свъси вежди.

— Тогава защо рискуваш живота си?

— Защо не? — Художникът бързо отпи от чашата си и я остави. — Най-важното е, че обикновените хора вярват на това, а и царят го подкрепя. Разширява се търговията и се създават възможности за изява на такива като теб и мен. — Мардак поверително погледна Конан. — Всичко опира до вярата на другите и до парите. Колко всъщност струват златото и скъпоценните камъни? Не можеш да ги ядеш, не можеш да си направиш дрехи или къща от тях. Защо да не ги затворим в такива тунели под земята?

Художникът отново се огледа дали не ги подслушват и продължи шепнешком:

— Не си мисли, че съм алчен. Поемам риска, защото имам голямо семейство, а го издържам сам. С тези пари по-малкият ми брат ще може да отиде в духовно училище, сестрите ми ще имат зестра, а възрастните ми родители няма да се страхуват от немотия. — Той пак се усмихна и поклати глава. — Но аз те занимавам с неща, които не те интересуват, а ти трябва да спиш. — Той сложи ръка върху рамото на събеседника си. — Лека нощ, Конан.

Кимериецът се върна през сенките и легна на мястото си, но не можеше да заспи. Подпря се на лакът с лице към лежащия най-близо мъж, който също беше съвсем буден. Беше един от по-възрастните шемити, слаб и плешив, към когото другите се отнасяха с видимо уважение.

— Виждам само мрачни лица сред хората ти, Есфаан, и знам, че сигурно има защо — прошепна Конан. — Страхувате се, че стражите ще ни убият?

Мъжът изсумтя възмутено, очите му блестяха на бледата светлина.

— Не знам дали само на север се раждат глупаци, чужденецо, но ако очакваш някой от нас да излезе жив оттук, ти си точно такъв. Глупак!

Конан тихо изруга.

— Каквото и да са намислили, можем да се опитаме да се спасим. Аз поне няма да се предам така лесно!

Отговор не последва. Есфаан явно бе приключил разговора, защото се обърна на другата страна и се сви. След малко Конан потъна в неспокоен сън.

На сутринта постовете отново бяха сменени, а лампите запалени. Всички се събудиха замаяни и изтръпнали. След като изгълтаха дажбите от каша, козе мляко и смокини, мъжете продължиха да работят под вещото ръководство на Мардак. Този път работеха по-бавно, но по-добре. След няколко часа и последният каменен блок бе вдигнат на мястото си и вратата бе поставена. Пясъчният часовник, който щеше да се задвижи, щом се затвореше вратата, бе сложен в нишата си и бе напълнен. Мардак отиде да доложи за приключването на работата, като остави Есфаан да наглежда Конан и останалите, докато те разглобяваха вече ненужните дървени клетки.

Когато свършиха, входът към Царската зала доби измамно обичаен вид. Работниците се заловиха да разчистват преддверието и да събират разхвърляните дъски.

Конан забеляза една тревожна промяна — в централния коридор се разхождаха половин дузина въоръжени стражи, по един за всеки работник. В края на групата се извисяваше познатата зловеща фигура — високият, изправен лейтенант Нефрен, който разговаряше с един от стражите и наблюдаваше работниците.