Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Конан се подпря с длани на плоската студена повърхност. Полежа неподвижен, докато стихне шума от камъните. Не се чуваше шум от преследвачи. Престраши се да вдигне ръка и да опипа раненото си слепоочие. То беше само ожулено, покрито с кръв и песъчинки. Внимателно се изправи на четири крака върху скалата. Тя беше равна и обработена — без съмнение подът на друг тунел, Конан от човешка ръка. Или от чудовище. Конан потрепери, защото си спомни думите на Мардак за шахтите на стари гробници под тази на Ебнезъб.

И все пак пропадането на царската гробница му бе спасило живота, поне засега. Нефрен и войниците му сигурно са били възпрепятствани или убити от срутването. Ако стигиецът не е бил смъртно ранен от камата му.

Конан отново потрепери. Какво ли не би дал да се измъкне веднъж завинаги от тези дяволски магии и интриги. Стана му ясно, че са го изпратили в осъдената група на Мардак, защото Нефрен случайно го бе разпознал предишния ден. Най-вероятно е доложил на Хорасп и свещеника, ако не и на самата царица. Те са наредили преместването му, за да го убият.

Сега, ако имаше късмет, щяха да помислят, че е загинал при срутването. Бе изгубил кинжала си. Опипом намери един заострен камък и го стисна с натъртената си ръка. Вероятно разчистваха срутването над него и всеки момент лъч светлина би могъл да прониже подземния мрак. Клекна и установи, че има сили да стане, макар и трудно. Изправи се, за да провери пространството над главата си, но не напипа таван. После отново седна. Нямаше представа колко е голям тунелът, а не смееше да извика, за да прецени по ехото. Нямаше приток на въздух и единственият мирис бе на гнило. Пропълзя напред, за да провери за стени или пропасти наоколо. Конан опипваше внимателно, макар да знаеше, че змиите и скорпионите отбягват по-дълбоките пещери и тунели. Не очакваше да срещне тук живо същество. Затова се дръпна стреснат, когато ръката му докосна пръстите на човешки крак, обут със сандали. Миг по-късно разбра, че той е от камък и е покрит със същия древен прах като този по земята. Проследи извивката на глезена и откри, че кракът е част от релефно изображение върху изправен саркофаг. Беше фигура в цял ръст, облечена в тога. Протегна ръка край ковчега и намери стената, до която бе изправен, направена от гладко изсечен пясъчник. Конан се повдигна, за да напипа горната част на ковчега, където трябваше да е лицето. Слава богу, то беше човешко. Докосна квадратна брада, съставена от сложно преплетени къдрици.

Може би се намираше в стара шемитска гробница, непокътната от хилядолетия. Конан не откри пукнатини или следи от клинове по ковчега. Нямаше изгледи вътре да има оръжие. На негово място Отсгар щеше да я разбие и ограби. Мисълта за съперника му припомни на Конан целта му и той тръгна покрай стената да търси изход — колкото и невероятно бе да има такъв в една древна гробница, покрита с тоновете камъни от грамадата на Ебнезъб. Знаеше, че няма голяма надежда.

Това, което намери малко по-нататък, го смути — назъбения край на гладката стена, която свършваше перпендикулярно на земята. Разбра, че това е врата, достатъчно висока, за да мине човек с неговия ръст, ако се наведе. Камъните бяха по-грапави от тези в голямата зала, с набраздена повърхност от длетата и с изпъкнали ръбове. Чисто и просто тунелът бе по-нов.

Значи все пак гробницата е била ограбена. След това откритие надеждата на Конан да открие изход се съживи. Той влезе в зле построения проход и тръгна по него опипом. Опитвайки с ръце стените, той направи няколко предпазливи крачки. Нямаше завои или издигане нагоре, нито разклонения.

Стигна до друга зала, която, доколкото подсказваха търсещите му пръсти, беше друга гробница. Излизаше, че тунелът не извежда на повърхността, а само свързва две тъмни дупки. Що за лудост бе това? Надеждата му посърна, но нямаше друг избор, освен да продължи да търси. След като проучи част от залата, стигна до друг тунел. Той бе изкопан отчасти в пода и представляваше плитка, но опасна дупка в основата на стената. Съдейки по неравните ъгли и отпечатъците от инструментите по стената, тунелът бе прокопан от другия край.

Конан започна да проумява, че който и да беше правил тунелите, бе копал от една гробница към друга и не се знаеше колко е дълъг този лабиринт. Но имаше надежда, защото следите по стената му подсказваха, че върви към източника. Дори в лабиринта да имаше само един скрит изход, той трябваше да го открие.

Конан проследи проходите през още няколко гробници и стигна до едно разклонение. То не водеше към зала, а към коридор с по-груби стени, измазан с хоросан, който се бе излющил и нападал по пода. Конан тропна с крак и усети ехо отляво и отдясно, което показваше, че се намира в тунел.