Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Обхванат от паника, предизвикана от мъртвешката прегръдка, той замахна силно и черепът се строши в ръката му. Варваринът отчаяно се заизвива, за да се откопчи от все още стискащите го пръсти.

Когато спря, мумията лежеше в краката му, начупена на парчета. Конан стоеше задъхан, вслушваше се в тишината и напразно се мъчеше да изтърси праха от мумията от себе си. После се обърна и тръгна слепешком по коридора.

Напред го чакаха още ниши и още мрак, и още мумии, които вече не смееше да докосва. Докато се влачеше, знаеше, че не е достатъчно предпазлив, но усещаше, че разумът може всеки миг да му изневери, като крехкия пламък на свещ, полюшван от тъмни, магьоснически ветрове. Лесно би могъл да се превърне в слабоумно, хленчещо създание, което драска с разранени пръсти по стените на тези безкрайни тунели. Той спря и с неистово усилие се опита да се овладее.

Изведнъж около него бликнаха звуци. Груби ръце го сграбчиха и в лицето му блесна ослепителна светлина.

Светлината на утрото бе като розовите отблясъци през зейнала врата на пещ и напомняше за жегата, която щеше да опърли земята по обед. В този ранен час слънцето огряваше най-ярко източните стени на Абдарах и зидовете на почти завършената гробница. Светлината докосваше и далечните върхове на стигийските пирамиди, отвъд придошлите води на Стикс.

Когато сияйното кълбо на Елаел се издигна достатъчно високо и фурмите хвърлиха сенки върху стените на Отсгаровия хан, вратата на странноприемницата широко се отвори и в двора затракаха каруци. Привлечени от виковете на кочияша, забързани слуги се втурнаха да му помагат.

— Хей, вие там! Веднага се погрижете за конете! Капнали са от умора. И внимателно носете тези… ъ… буркани с подправки. Не искам да се разпечатат.

Отсгар подаде юздите на едно конярче и слезе от колесницата, която се наклони от тежестта му.

— Пътувал съм цяла нощ. Мамка им на тия кални корита за помия, дето им викат пътища! А, да, пригответе ми хладка вана! И меко легло с приятна компания!

Отърсвайки калта от дрехата си, той влезе в странноприемницата, без да обръща внимание на няколко ранобудни посетители, които се мотаеха из гостната.

— Къде е малката ми танцьорка Зафрити? Имам нещо за нея! — Той огледа помещението и стълбите и спря поглед на внушителната прислужница, която стоеше наблизо и изглеждаше леко притеснена.

— Рано е, господарю. Господарката още не е станала. Тя каза, че ще ви посрещне след малко…

— Не е станала?… След малко?… Така ли било! — Отсгар изведнъж се намръщи и изблъска жената настрани. — Пак развратничи, нали? И с кого този път?

Доста енергично за човек с неговите размери той изкачи стъпалата по две наведнъж, псувайки.

— И то в собствената ми стая! Кой е той, питам! Ако е онова хлапе Азрафел, ще го обеся за ушите!

Той стигна до коридора и се втурна по кедровите дъски към двойната врата.

Без да спира, ритна вратата. Чу се трясък от счупване на резе, двете крила се отвориха и Отсгар влезе разярен.

В стаята явно имаше някой — леглото беше разхвърляно, подът бе осеян с пъстри дрехи, но никой не се виждаше. В дъното имаше изящен четиристенен параван от тъмно дърво и седеф, който изобразяваше лов на дракони в Китай. Гласът на Зафрити пропя иззад него:

— Отсгар, любов моя, ти ли си? Много си припрян. Изчакай само секунда и ще дойда.

В това време Отсгар вече беше прекосил стаята и посягаше към паравана. Отстрани залитането му назад би изглеждало внезапно и спонтанно, ако окото не е достатъчно зорко да забележи юмрука, който се стрелна иззад лакираното дърво към лицето на Отсгар. След миг параванът падна на пода и откри Конан, измит и нагласен, почти гол, ако не се брои широката туника. Със свити юмруци и лице, изкривено от ярост, той прекрачи паравана и нападна Отсгар, а Зафрити продължи да се облича в ъгъла.

Кимериецът безмилостно заудря политналия ханджия, обсипа го с удари, силни като чук, без да позволи на едрия като мечка мъж да му отвърне. Мускулестото му тяло подкачаше напред-назад като ковач край нагорещено огнище. Юмруците му запращаха ваниреца ту наляво, ту надясно. Зашеметиха го напълно.

Конан нападна още по-озлобено и изля върху противника си порой от ритници и удари, от които набитият мъж се просна на земята.

— Конан, не го убивай! — Зафрити бе успяла да поприкрие голотата си и сега се втурна и коленичи до проснатия мъж.

— Как бих могъл и да си го помисля! — горчиво отговори Конан, докато разтриваше почервенелите кокалчета на ръцете си. — Отърва се с малко. Знам, че имаш нужда от богатството му и способностите му на търговец и крадец.