Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Конан си проправи път към Есфаан и му зашепна, като направи знак с очи към войниците:

— Май стана време, чичо. Стражите се събират. По-добре да действаме.

— Какво предлагаш, северняко?

Конан потисна нетърпението си и отговори тихо:

— Ще се бием, разбира се! Да избягаме или поне да умрем като мъже! Виж, аз имам кама. — Той разви зелената коприна, прикривайки камата с тялото си. — Кажи на шемитите си да се въоръжат с тояги.

По-възрастният мъж поклати глава, като отбягваше погледа на Конан.

— Няма измъкване оттук, чужденецо! Най-много да забавим смъртта си. По-добре дръж ножа за себе си.

Конан изръмжа възмутено и се обърна. Тръгна между пръснатите хора към охранявания коридор, стиснал камата до бедрото си, така че лекият й блясък да привлича вниманието им. Надяваше се, че никой няма да го издаде. Взираше се в лицата им, докато вървеше, и търсеше съмишленици. Двама от по-младите нерешително тръгнаха след него.

Стражите, се бяха наредили в преддверието и си говореха по двама или се подпираха на стената. Конан тръгна към тях, скрил ръката с ножа зад себе си. Някои от пазачите дори го погледнаха с досада. Варваринът неочаквано се затича и ги подмина, преди те да успеят да реагират. Той хукна през коридор, право към Нефрен, който разговаряше с двама стражи, обърнати с гръб към Конан. Единият от тях усети приближаването му и се обърна, посягайки към сабята си. Движението препречи пътя на Конан към жертвата му и камата на кимериеца се заби в тялото на стража. Удари косо и острието не нанесе голяма рана, но Конан усети, че успя да счупи с юмрук едно-две ребра. Мъжът залитна към Нефрен и го бутна към стената. Кимериецът проби охраната и се втурна по коридора между играещите отблясъци на лампите. Зад себе си чу викове и бързите стъпки на стражите, които нападнаха работниците. Един бърз поглед назад го увери, че никой от другите не бе успял. Но те поне забавиха преследвачите, които вече бяха тръгнали по петите му. Удвои усилия и стъпките му отекнаха в тунела.

Знаеше, че централният проход е доста оживен откъм изхода, затова реши да поеме по един от тесните странични коридори и да принуди преследвачите да вървят в редица по един. Стигна до един кръстопът и го заслепи силна светлина. Дали наистина виждаше сенки с фенери в ръка? Пред него се появи един призрачен силует, който го накара да спре.

Разпозна младия Мардак, който обаче бе страховито променен. Очите му бяха безжизнени, а лицето му мъртвешки бяло, брадичката и врата му бяха изцапани с кръв, която се стичаше от устата му. Ръцете му бяха омотани с окървавени бинтове. Той залиташе, немощен и замаян, воден от двама свещеници, единият от които носеше малко златно сандъче.

Нямаше нужда да поглежда в него, за да разбере, че там са ръцете и езикът на Мардак живописецът. Очевидно Хорасп бе спазил обещанието си да остави жив своя доверен слуга.

Щом зърнаха варварина, стиснал камата, духовниците уплашено завлякоха повереника си обратно в тунела. Но Конан вече се бе окопитил. Обърна се и видя, че Нефрен почти го настига, изпреварил останалите с яките си бързи крака. Конан се шмугна в най-близкия тесен тунел.

Оказа се същия коридор, по който бе дошъл предишния ден. Някъде напред, под дървените подпори висеше мъждива лампа. Той се втурна, проклинайки препятствието и светлината. Провря се край първата подпора и видя, че Нефрен го последва, стигиецът вдигна сабята си за нападение. Вместо да отстъпи, Конан се наведе и светкавично прободе Нефрен. Кимериецът чу как нещо бавно се пука над главата му и усети, че подът под него пропада. После светът се преобърна и светлината изчезна.

Болка и мрак. Тишина и задух. Конан имаше чувството, че е хванат в челюстите на огромно каменно животно.

Опита се да вдигне глава и тя запулсира още по-силно от усилието. Усети студен пясък, който се стичаше по бузата му. Не можеше да направи никакво друго движение, защото един остър като нож камък притискаше отзад врата му. Отпусна отново лице върху ръбестия чакъл. Малките камъчета се свлякоха върху скалите под него. Нямаше смисъл да прави опити да се движи, а надали някой би могъл да го чуе. Не долавяше никакъв звук, нито светлина. Бавно го обхвана подозрение, че е ослепял. Замига и леко изви глава, за да зърне някаква светла пролука, но навсякъде бе непрогледна тъмнина. Пулсиращата болка обаче не бе от очите му, а някъде около едното му слепоочие. Това донякъде го успокои.

След като се поослуша известно време, той провери ожулените си и издрани крака. Макар и затрупани с камъни, можеше да ги измъкне. Използва по-свободната си ръка, за да проучи мястото около врата си, защото знаеше, че едно неподходящо движение би могло да превърне надвисналия камък в брадва на палач. Откри едно по-широко място от едната си страна, изви болезнено гръб, за да се измъкне от капана, и с облекчение легна задъхан върху назъбените камъни. Отново се огъна предпазливо, но камъните се разместиха и той се затъркаля с главата надолу към скалата.