Леонард Карпентър - Конан Разбойника

— Струва ми се подходящ — каза по-висшестоящият. Той беше млад голобрад мъж, слаб и не толкова загорял. Това означаваше, че обикновено работи в затворено помещение или под земята. Когато Конан се приближи, видя на кръста му чифт дебеломери, там, където обикновено се носи оръжие или почетен знак. Значи беше художник. Конан се зачуди какво ли прави тук този човек, далеч от четките и боите си.

— Варварино, това е Мардак — каза пазачът. — Той ще ти бъде надзирател. Дръж се прилично.

— Занимавам се със специален проект, Конан. Той изисква специално доверие, затова ми трябват най-добрите работници. — Мардак говореше с младежка откровеност и дружелюбност, без обичайното високомерие на известните майстори. — Повечето от моите хора ще получават извънредно заплащане. Мисля, че това се отнася и за теб. — Той погледна стража, който кимна.

Конан го изгледа скептично, после вдигна рамене.

— Няма да е по-лошо от досегашните ми задачи. Да вървим.

Мардак се усмихна непринудено и стисна ръката му. След това тръгна по една от стълбите. Конан го последва, а най-последен тръгна и стражът.

Около тях кипеше трескава работа също като мравуняк на термити, зейнал към жежкото обедно слънце. Оживената картина бе някак странно бодра. Въпреки тежката работа и мистичната й зловеща цел отношението на работниците бе почти безгрижно. Те бяха стройни, загорели деца на реката, които обичаха живота и бяха свикнали на тежкия труд за проклетите господари. Вършеха работата си стоически и дори я приемаха като разнообразие след бъхтенето в полята и като възможност, макар, и измамна, да припечелят нещо в повече към прехраната си. Жените работеха наред с мъжете, даже с бебетата си на гърба и всички пееха, дори и в непосилния труд.

Със слизането все по-дълбоко в гробницата звукът на песните заглъхна и синият четириъгълник на небето се сви. Дупката, в която слизаха, скоро се раздели на шахти и галерии. При цялата височина и масивност на постройката повечето стаи и коридори бяха под земята, издълбани в скалата. Макар и тук да гъмжеше от хора, те бяха тихи и мрачни, като че тъгуваха за слънчевата светлина.

Дълго след като и последното късче небе изчезна, те продължаваха да слизат на светлината на газени лампи, окачени на стените. Въздухът се изпълни с изпарения, превитите, потни работници приличаха на гърбави пещерни обитатели. Конан разбра, че е по-дълбоко от всякога в недрата на гробницата.

Мардак, който бе свикнал с тази обстановка, подхвана разговор, за да убие времето.

— Аз съм художник, но сега ми се падна рядката възможност да се занимавам с този проект. — Той погледна Конан поверително, докато изчакваха работници, метнали големи кошове чакъл на гръб, да освободят стълбата. — Някои части от проекта се изпълняват от ограничен брой хора.

Конан се намръщи, щом тръгнаха по стълбата.

— Значи ще работим в тайната част на гробницата?

Мардак кимна.

— Най-тайната. Проектът ми е за самата царска зала. Запечатана веднъж, тя може да се отвори само отвътре, когато царят и свитата му се събудят за вечен живот в Съдбовния ден. — Той се усмихна. — Смея да кажа, че идеята ми е прекрасна! Скоро ще я разбереш. По молба на съветника Хорасп измислих този уникален механизъм, направих всички чертежи и сега контролирам работата. Тя се извършва в отделни помещения, така че работниците да не знаят какво точно правят. Сега остава само да се сглобят частите.

Конан не вярваше на ушите си. Сърцето му подскочи и всички предишни планове да ограби гробницата отново го завладяха. Той се постара да прикрие вълнението си.

— Съветникът сигурно ти има голямо доверие.

— Обеща ми… така да се каже, царско заплащане. А всички работници ще получат допълнително, ще се погрижа за това. Но най-важното е, че този план може да е стъпка към по-велики неща… Внимавай!

Те се спускаха един след друг по тесен коридор, осветен само от трепкащата лампа на стража. Стигнаха до сигнална светлина, която предупреждаваше, че на пътя има дървени подпори покрай стените, тъй като дълбоки пукнатини прорязваха тавана и пода.

— Това разместване се е появило вчера. Най-вероятно ще трябва да запълним прохода. Но сега можем да минем. — Мардак тръгна внимателно между отвесните греди и здравата стена на тунела.

— Чувал съм за тези срутвания. Те са стрували живота на много хора. — Конан трябваше дълбоко да си поеме въздух, за да мине покрай подпорите. Стори му се, че напуканият камък поддаде под тежестта му. — Гробницата да не е построена върху лоша почва?