Леонард Карпентър - Конан Разбойника

— Добре, господарке. Ще го измъкна оттук. — Арамас замахна с меча си към Конан. — Кротувай или ще умреш! Хайде, върви!

Докато Конан заобикаляше леглото на Африт, на път към вратата, усети прощалния поглед на принцесата. Той казваше: „Не ме забравяй!“

През следващите дни ускориха работата по строежа на гробницата. Писък на тръби ечеше от върха на високата купчина от камъни и пръст, камшиците на надзирателите плющяха по-често и силно и все повече тъмнокожи работници пълзяха по постройката като мравки по гигантското си жилище. Местата бяха попълнени от селяни, които се спасяваха от незапомнено голямото пълноводие на река Стикс.

Причината за бързането на строежа, както се говореше сред работниците, бе, че здравето на царя се влошавало бързо, независимо от усилията на царицата и неговата главна лечителна Нитокар. Нужни бяха големи усилия да се завърши гробницата на Ебнезъб, преди да е ударил часът на неговата смърт.

Но сред придворните и градските богаташи се носеше друга мълва: че могъщият съветник Хорасп очаква покана от северния град Ерук и няма търпение да види гробницата завършена, преди да замине да пръска семето на учението си в по-плодородна почва.

Конан лесно се приспособи към суетнята на строежа. Чуждестранният му вид и реч и особеното му положение на изпратен от дворцовата стража улесниха работата му и го освободиха от обичайния труд на работниците. Надзирателите оцениха фигурата и мускулите му и го пазеха за специални задачи, изискващи изключителна сила и издръжливост.

Често го използваха за достигане на високи и тесни места, където не можеха да се поберат много хора. Понякога, за да напредват по-бързо, поемаха големи рискове. Но Конан предпочиташе това пред скучната, еднообразна работа на останалите, а и така обикаляше всички места по строежа и изучаваше гробницата. Веднъж му се наложи да повдигне с чук изкривения капак на един мраморен саркофаг, в който бе затиснат уплашен каменоделец. Друг път го повикаха в Свещената Школа на Балсаматорите, за да помогне на слаботелесните й членове да поставят тежката мумия на един починал държавен сановник в позлатен ковчег.

Разбира се, мисълта за бягство не го напускаше. Нощем, сгушен сам в тъмната си килия, той се приспиваше с мисълта, че ще се върне в хана и ще даде заслуженото на предателя Отсгар. И тогава, представяше си той, ще отговори много по-лесно на желанието на малката уличница Зафрити, ако тя не си е намерила някой по-богат глупак от ханджията.

Другото, което подтикваше Конан към бягство, бе постоянната опасност от двореца. Не се знаеше кога царица Нитокар с размътеното си от опиатите съзнание, което се луташе между дворцовите интриги и садистичната извратеност, щеше да научи, че той е там и да пожелае смъртта му.

А още по-зле щеше да е, ако принцеса Африт изведнъж си спомнеше за него и подновеше молбите си да убие царицата. Девойката му се бе сторила откровена и добронамерена, но самият въздух в двореца бе отровен с измами. Този лицемерен въздух би могъл да я превърне в по-голяма усойница и от Нитокар. Откакто го доведоха тук, не бе получавал известия от Африт, освен само едно „съобщение“ — къса, тънка кама, увита в познатата зелена коприна. Можеше да му потрябва при бягството.

Въпреки опасенията си Конан остана на строежа. Защо, самият той не знаеше добре. Не заради нищожната заплата, която всекидневно му бе пресмятана от хилави писари и която почти се стопяваше от повишените цени на млякото и булгура, на сламеното легло и от наема за сандалите от хипопотамска кожа.

Остана донякъде заради мириса на богатство, който бе достатъчно силен, за да омае един закоравял разбойник, какъвто бе той. Плащаха му по-зле, отколкото на повечето работници. А се знаеше, че с месечните заплати на всички можеше да се напълни керван от биволски коли. Докато бе изпълнявал задълженията си, Конан видя злато и сребро, лапис, лазули и кехлибар, рубин и карбоникс, достатъчни за купуването на един голям град на север, и всичко това използваха за обзавеждането на гробници. Докато строяха, тези съкровища се пазеха и обработваха в добре охраняваната занаятчийска част на лагера, чиято стена бе многозначително украсена със съхнещите глави на крадците. Конан поразен осъзна, че не би могъл за една нощ да изнесе дори и една малка част от съкровищата.

Освен примамливите богатства варваринът бе съблазнен и от нещо по-особено у самата гробница, някаква загадъчност, която непрекъснато дразнеше любопитството му. Усещаше я, когато другите работници споменаваха за странни звуци и сенки, които са срещали по здрач около гробниците или през деня в тъмните им коридори. Усещаше я, когато си шушукаха или загадъчно премълчаваха необяснимите произшествия, които се случваха с хората, които работеха най-дълбоко, в недрата на каменната постройка. А най-силно я почувства, когато една вечер видя пророкът Хорасп да отива на проверка и да оглежда сградата с тайно задоволство, сякаш тя имаше някакво особено значение, известно само на него.