Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Единият прислужник отвори тежката врата, която водеше към стая, приличаща повече на аптека, отколкото на спалня — Имаше маси, пълни с бурканчета и мускали, а от стените висяха странни приспособления.

Конан веднага си даде сметка, че един нормален човек никога не би допуснал да влезе в тази стая. Щом прекрачи прага, той изведнъж се отскубна от ласкавата ръка на царицата и заби лакът в корема на слугата зад него. Усети стегнатите мускули под бебешката мекота на евнухския корем, чу как дъхът на мъжа секна и видя как той се преви. Конан здраво го халоса с юмрук по врата. Онзи все още запушваше входа и залитайки, се опита да хване Конан за кръста. Сигурно дебелакът бе под въздействието на някое от упойващите средства на Нитокар. Кимериецът изруга, хвана го през кръста, вдигна го във въздуха и удари главата му в касата на вратата.

— Ах, ти, непокорен дивак! — изпищя Нитокар, но не се намеси. — Стражи! Размирен роб! Хванете го! Ааа!

Писъкът й секна, когато евнухът се търкулна в краката й и я избута от вратата. Това даде път на другия евнух, който внимателно заобиколи господарката си. Той прескочи падналия си другар и се нахвърли върху Конан.

Кимериецът, който бе хукнал по коридора, се обърна, за да посрещне нападението. Междувременно евнухът бе взел оръжие от стаята на царицата. То представляваше вълнообразен нож, чиито зловещи извивки не изглеждаха особено подходящи за бой. Може би предназначението му бе само да плаши и да възхищава.

— Ела ми! — изсъска Конан на преследвача си. — Ако вече не беше евнух, щях да…

Робът се втурна с ръмжене, с насочено острие. Конан хвана ръката му, когато нанасяше удара, и я вдигна над главата му. Изтръгна камата и злобно прокарвайки острието през корема на евнуха, преряза гърлото му. Металното острие не издържа на натиска и остана забито вътре. Мъжът го хвана, изхърка и падна. Конан хвърли окървавената дръжка и побягна.

— Предай се, варварино! Стражи, казах да го хванете! Той въстава срещу царицата си!

Нитокар се наведе над падналото тяло на роба, който още агонизираше. Конан се обърна на завоя и я видя да гледа очарована кървавата си ръка.

Въпреки суматохата стражи не се появиха. Конан чу шум някъде напред в коридора и отчаяно се огледа за друг път за бягство. Една от позлатените, врати беше леко открехната. Без да се колебае, той я бутна, свил юмрук, за да посрещне евентуално нападение отвътре.

Нахлуването му запрати назад една крехка фигура. Стаята бе осветена само от една мъждива лампа. На светлината й Конан разпозна младото момиче от трибуната, все още облечено с тъмнозелена рокля. Косата й бе разпусната и къси кестеняви къдри галеха бузите й. В стаята нямаше никой друг.

Девойката само ахна и стреснато зяпна Конан, шокирана от страшния му вид. За да не изгуби контрол над положението, той тихо затвори вратата зад себе си и пусна резето.

— Предупреждавам те да не викаш! Ако не се противиш, няма да ти сторя нищо лошо!

Тя кимна, погледът й се плъзна по него.

— По ръката ти има кръв. — Гласът й бе тих, но не трепереше.

Конан погледна страховития си юмрук.

— Да.

Огледа стаята, която представляваше спалня. Забеляза златен леген върху една маса встрани и се отправи към него. Остана полуизвърнат към момичето, за да я наблюдава, и се наведе, за да се измие.

— Сигурно си чула виковете.

Тя кимна и тръсна къдри, за да покаже безразличието си.

— Такива звуци откъм покоите на Нитокар не са нещо необичайно.

Конан кимна и избърса ръцете си в края на една завеса.

— Ти си царската дъщеря, нали?

— Да. Аз съм Африт.

С разпусната коса тя приличаше повече на дете въпреки женствените очертания на тялото й под тънката зелена дреха. Тя напусна мястото си в средата на стаята и мина с достойнство покрай Конан. Вдигна легена с почервенялата вода и го изля в един отводнителен канал в ъгъла.

— Не се ли питаш чия е тази кръв? — учуди се Конан. — Царицата е все още жива…

— Толкова по-зле! Не обичам Нитокар. — Африт изгледа Конан предизвикателно. — Ако си я отблъснал, ще ти помогна с каквото мога.

— О, тя е опасна… — вметна Конан.

— Опасна! — Принцесата гневно се приближи към кимериеца. — Тази кучка отрови майка ми, за да стане царица, и сега иска да убие баща ми! Тя покварява целия дворец и аз не мога да я спра!

Въпреки крехкостта на девойката Конан неволно вдигна ръка, за да я укроти. Но когато видя сълзите на безсилна ярост, които рукнаха от очите й, той докосна лицето й и я погали по косата.