Леонард Карпентър - Конан Разбойника

— Слугите на Сет! — Разнесе се яростен шепот.

— Проклети стигийци!

И наистина Конан ги бе виждал по време на пътуванията си отвъд реката.

Хорасп се обърна и горчиво изгледа тълпата.

— Право виждате, братя шемити. Виденията, които ви показвам, не са от бъдещето, а от настоящето — не на север от реката, а на юг. Стигийците отдавна търсят тайната на безсмъртието и притежават всички наши познания! Докато ние с радост се готвим да служим на нашия бог, те работят упорито в полза на Отмъстителя. — Гласът на съветника отекна в тишината на залата. — Но, приятели мои, пророкът трябва да показва бъдещето. Аз ще ви покажа денят, който ще дойде, но не зная точно кога. Но бъдете сигурни, че той наближава!

Хорасп направи жест и прахът отново се изви като ураган и скри погребението. Пред очите на публиката се извиха причудливи облаци, които се поразсеяха, но въпреки това картината остана замъглена. Мрачно небе хвърляше бледи буреносни отблясъци върху сивите пясъци. Гледката беше почти същата, само гигантската гробница се виждаше малко по-близо. Нищо не се движеше, освен стелещите се облаци. Не се виждаха хора или животни. Високата постройка изглеждаше прашна и пуста.

До ушите им достигна едва доловим звук. Дълбок и стенещ, той се усилваше, докато накрая отекна с оглушителна сила над пустинята и в залата, като мелодия от огромен невидим рог.

Конан разбра, че звукът идва откъм вратите на аркадата, които бавно се отваряха, а сухите им панти възмутено скърцаха. Зад тях ги поглъщаше непрогледен мрак.

Всички погледи се впериха в черната дупка на входа, откъдето след миг се появиха бойни колесници. Теглеха ги коне с огнени очи, пришпорвани от сурови стигийски благородници и свещеници с бръснати глави, които размахваха съдраните знамена на империята си. Те имаха мъртвешки бледи лица с изпъкнали кости. Колесниците препускаха бясно, по металните им колела с множество спици проблясваха втъкнати колове и остриета. Зад трополящите бойни колесници колони стигийски пехотинци, вдигнали закривени пики, крачеха с нечовешки устрем. Процесията сякаш бе безкрайна. След нея пирамидата избълва нов порой от конници и стрелци. Призрачните воини се нахвърлиха върху невъоръжената тълпа. Конан видя, че нещастните жертви бяха облечени и подстригани според шемитските обичаи. Някои се опитаха да избягат, други извадиха къси мечове, за да се защитят, но всички бяха премазани безмилостно от тракащите колесници или бяха пленени от кавалерията и пехотата. Това бе ужасяващо избиване и поробване на децата на Шем. Един брадат старец, по-богато облечен и с по-горда осанка от другите, вдигна владетелския скиптър, за да се защити, но бе посечен — видяха се само кървави пръски от въртящите се сърпове на една стигийска колесница сред възмутените викове на придворните.

— Погледнете добре, благородни люде! — Хорасп обърна гръб на кървавата сцена, която се разиграваше пред очите на публиката. — Това, което виждате, благодарение на моето пророчество, е Великият ден, който ще настъпи, ако шемитите не вземат нужните мерки. — Той махна леко с жезъла и страшната гледка се замъгли и избледня, а неземната светлина се стопи. — Питам ви, братя, на този съдбовен ден, когато небето затрепти като огромен меден гонг, когато дребните дела изгубят смисъл и гробниците зейнат, а река Стикс се превърне в черен пясък, на този ден, шемити, ще бъдете ли достатъчно силни да се изправите срещу враговете си? Знаете ли, че победителят в тази последна битка ще постигне Вечността?

Сиянието зад гърба му бе изчезнало, широкият магически прозорец се запълни от каменни късове. Пред очите на Конан те сглобиха първоначалния надпис, който се разтопи и потече по стената като горещ восък или кръв.

Магията свърши, тълпата се раздвижи, понесоха се гневни викове, някои скочиха прави и заудряха по масите. Лампите светнаха отново и разкриха сълзи в очите на част от публиката, както и измъчените лица на всички присъстващи. Повечето ядосани и питащи погледи бяха отправени към Хорасп. Той понечи да заговори, но после погледна към царската трибуна и посочи натам.

Всички очи се обърнаха към Ебнезъб.

За първи път тази вечер царят бе станал от позлатения си трон. Той едва се крепеше на трибуната, подпрян на облегалката на трона. Царицата държеше ръката му, а двама стражи стояха зад него, готови да подхванат треперещото му полуголо тяло. Но Ебнезъб погледна царствено множеството и тържествено вдигна едната си ръка.