Леонард Карпентър - Конан Разбойника

— Изобщо си в изгодна позиция. — Конан седна по-близо до нея и докосна рамото й. — Но не би трябвало да се страхуваш. Момиче с твоето положение и качества трябва да може да победи все някога Нитокар.

Принцесата хвана ръката му.

— Моля се за това, Конан. Аз съм още толкова млада и неопитна. Опитвам се да се науча как да го сторя, но не знам дали ще успея скоро. Конан, ти можеш да ми помогнеш!

— Аз? — Той усети как топлото й тяло се притисна поривисто към него, меката й коса погали рамото му. — Как бих могъл?

— Убий Нитокар заради мен! Можеш да го направиш. Ти си силен и безпощаден! — Тя вдигна лице към него и развълнувано му зашепна, а топлият й дъх още повече го смути. — Когато тя умре, ще намеря начин да излекувам баща си! Иди при нея още сега, в този час! Ще ти дам нож.

— Не, принцесо, аз не съм убиец. Нито пък глупак. — Конан поклати глава и се опита да я отблъсне. — Вече Научих за проблемите на семейството ви повече, отколкото трябва.

— Моля те, Конан! Не заради мен, заради нашия град го направи!

Те отново замълчаха, защото чуха някакъв шум в коридора. Този път шумът от стъпки бе последван от тропане по вратата.

— Принцесо! Принцесо Африт! Вътре ли сте? — Плътният, но тих мъжки глас бе последван от драскане на ключ във вратата.

— Скрий се бързо! — прошепна Африт. — Могат да отворят отвън.

Конан я пусна и бързо се плъзна зад леглото. В този миг резето се вдигна и в стаята нахлу светлина на фенер.

— Принцесо! Извинете ме за безпокойството! Избягал е опасен престъпник. — Беше млад капитан, следван от двама стражи. — Наредено ми е да претърся всички стаи в тази част на двореца.

Африт се бе завила с най-горния чаршаф.

— Капитан Арамас, уверявам ви, че тук няма беглец.

Мъжът спря объркан. Очевидно си обясняваше червенината и развълнувания глас на принцесата с притеснението й от нахълтването му.

— Съжалявам, принцесо, но трябва да претърся. Ако той се крие тук, вие сте в голяма опасност.

Арамас сложи фенера на масата и двамата стражи започнаха търсенето. Отваряха сандъци, проверяваха зад пердетата, надничаха през прозореца. Най-после по-едрият и по-възрастният от тях каза на Арамас:

— Капитане, тук няма никой. Никой не е скачал и през прозореца… Ох, какво е това?

Докато вървеше към вратата, войникът стъпи върху покривката, скупчена на пода, и се спъна в нещо. Когато се наведе да провери какво е то, една здрава ръка се показа отдолу и го сграбчи за гърлото. След нея се появиха главата и раменете на Конан, който се измъкна изпод покривката. С едната ръка стискаше стража, а с другата търсеше меча му.

— Не, Конан! Моля те, недей! — Молбите на Африт и мечовете на другите двама стражи, насочени към гърлото му, го накараха да се откаже.

Той пусна полуудушения пазач, който залитна почервенял и без дъх. Варваринът коленичи навъсен, като разярен вълк, хванат в капан.

— Стой там! Само да мръднеш, ще те убия! — Капитан Арамас укорително погледна Африт. — Принцесо, казахте ни, че тук няма никой.

Африт отметна завивката и се обърна към Арамас, забравила всякакъв свян.

— Капитане, погледнете го и имайте милост! Той е беден роб, който се бори за живота си! — Тя докосна ръката, която държеше меча. — Капитан Арамас, отдавна ви наблюдавам. Вие сте мил и справедлив човек. Знаете колко жестоки са забавленията на моята мащеха. Ще го върнете ли обратно в ръцете й? Моля ви, пощадете го!

Капитанът не можеше да откъсне очи от Африт. И наистина, напъпилата красота на тялото й, едва прикрита от робата й, бяха гледка, която накара дори Конан да забрави за остриетата, опрени в гърлото му.

Капитанът се изчерви.

— Принцесо, какво бих могъл да сторя? Не е по силите ми…

Африт впи поглед в лицето му.

— Капитане, тази вечер беше убит един роб заради извратените забавления на царица Нитокар. Пуснете този беглец. Кажете, че е умрял при опит за бягство.

Арамас най-после погледна Конан.

— Този човек е опасен, господарке. Не бих го пуснал.

— Тогава го поставете под охрана. Или го пратете на строежа. Там ще имат полза от него.

— Да, той ще е добър работник. — Капитанът отново обърна очи към Африт. — Но, принцесо, вие искате да рискувам живота си.

Африт посочи другите стражи, които гледаха колебливо и не съвсем разбиращо.

— Тази хора са ви верни. Те няма да ви предадат. Направете това за мен… и аз ще ви покровителствам и помагам с каквото мога.

Сделката беше лоша, но капитанът сякаш не разбра това. Той хвана ръката на Африт, щом тя я вдигна от рамото му.