Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Напразно Конан опитваше да хване едрата мазна плът, без да доближи собствената си ръка до разтворената паст на змията. Здраво хванат за дебелия врат, варваринът се извиваше, за да избегне полюшващата се глава на аспидата, която все още стискаше в големия си черен юмрук.

И тогава, когато в тази борба на живот и смърт трябваше да се реши кой от двамата е свирепият вълк и кой жертвената коза, скорошното пленничество на Конан започна да си казва думата. Той усети как стегнатите му мускули предателски се отпускат. Не от болката, която трудният му живот го бе научил да издържа, а заради умората от последните битки и мъчения.

Друг път гневът би му помогнал да понесе всичко. Но сега силата на изтерзаните му ръце не достигаше. Трудно му беше да удържи хватката. Смъртта съскаше в ухото му и главата й се стрелкаше все по-близо до гърлото му. Почувства се в капан, като вълк несретник, хвърлен върху рогата на разярен бик.

Публиката усети слабостта му. След като избягалата змия бе набодена на пиките на стражите, виковете на зяпачите стихнаха до въздържан шепот. Стотина напрегнати лица следяха борците в очакване на неизбежната смърт. Царската свита също заинтригувано гледаше, с изключение на Африт, която бе извърнала каменното си лице. Цар Ебнезъб повдигна телесата си и се подпря на лакът, за да не пропусне лекото ужилване на отровните зъби, което щеше да отбележи края на борбата.

Под жадните им погледи Конан усети, че губи предимство. Мазните рамене и врата на Када Куфи се извиваха под отчаяно стиснатите му ръце. За щастие вендианецът не можеше да пусне змията. Едната му ръка бе обездвижена от Конан, а с другата трябваше да овладее змията.

Влечугото, раздразнено от дългото пленничество, отваряше и затваряше бледата си челюст, а от нея капеше отрова, която причиняваше обриви, щом докоснеше кожата на Конан. Тялото й се бе размотало от ръката на Када Куфи и сега удряше лицата на съперниците като тънък, опръскан с кръв камшик.

Изведнъж вендианецът се втурна напред като бик, издул рамене, за да се отърси от нападателя си. Ръцете на Конан започнаха да се плъзгат по потната му кожа, но в този миг спасението дойде от опашката на змията, която се залюля пред лицето на Када Куфи.

Конан хвана гърчещата се лента, щом тя докосна рамото на врага му. Секунда по-късно кръстоса китки зад тила на бореца. Ръцете му стискаха по-дългата част от змията около врата му като кърваво въже за удушване.

Здравенякът направи няколко победоносни крачки напред, следван покорно от Конан, преди да осъзнае промяната. Тогава, все още стиснал главата на змията зад себе си, започна да се извива и дърпа, но напразно. Новата позиция бе освежила силите на Конан.

Разярен, Када Куфи започна напосоки да замахва с главата на змията към врага зад гърба му. Измъчената змия вече не тракаше с челюсти. Жестоко извита от ръцете на двамата мъже тя бе отпусната и подута, очите й се наляха с кръв, зъбите й се прибраха.

Лицето на вендианецът също бе потъмняло и подпухнало. Той залиташе по плочите на залата, дрезгавото му дишане секна, посинелите му устни беззвучно проклинаха, ръцете му напразно се опитваха да намерят съперника.

Лицето на Конан бе извън обсега му. Кимериецът се концентрира върху усилията на жертвата си и върху напрежението на измъчените си ръце, защото те бяха последната му възможност за спасение.

Все пак успя да долови движение с периферния си поглед. Стражите се приближаваха с насочени пики в очакване на заповед от царската трибуна. Щяха ли да позволят да бъде убит ценният им борец?

Конан изви тялото на омаломощения Када Куфи, така че да вижда приближаващите пазачи и подиума. Цялото царско семейство го гледаше, дори Африт го бе зяпнала, забравила за обичайното си равнодушие. Хорасп бе сериозен и недоволен от обрата. Но с тъмно боядисаните си устни царица Нитокар удивено шепнеше в ухото на съпруга си. В отговор цар Ебнезъб махна и стражите се оттеглиха по местата си в ъглите на залата.

Дали Када Куфи ги видя или позна в оттеглянето им своето поражение, не бе ясно. Той подбели очи и започна да се бори още по-отчаяно. Пусна главата на змията, за да впие ръце в червеното й тяло, стегнато около шията му. Дебелите му пръсти не успяваха да го хванат, той драскаше по побелелите кокалчета на Конан, но безрезултатно.

Змията, освободена от лапите на бореца, като че се съвзе. Зъбите й отново се показаха и отворената й уста се полюшна във въздуха. Кимериецът я наблюдаваше ужасен. Собственият му юмрук не беше защитен, но той не можеше да разхлаби хватката си.