Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Прехваленият овнешки бут не беше напуснал непокътнат масата на Негово Царско Височество. Беше добре орязан, а след това бе нагризан от всякакви зъби — от готвачите до най-последното конярче. Конан дълго дъвка остатъците от сланина и хрущяли и изсмука студения костен мозък. Огледа костта, като се питаше дали не може да му послужи като оръжие, но бе прекалено къса и тънка, а и недостатъчно остра. Хвърли я и се зае да разтрива рамото си.

Тъмничарят беше оставил дрехи и една дървена купа с вода за миене, ухаеща на иглика. Конан се изми с водата, доколкото му позволяваше теснотията. Дрехите му бяха скъсани и мръсни, затова ги свали и облече новите — тясна туника от зелена коприна и червен памучен пояс за кръста. Облеклото му се стори странно ярко и атлетично. Все пак реши да приеме играта и да види какво следва. Знаеше, че го чакат опасности, но не мислеше толкова за тях, колкото за това как да се добере до Отсгар и да му разбие главата за предателството. Нямаше съмнение, че ванирецът го бе предал на стражите. Конан ядно удари камъка с юмрук, без да обръща внимание на болката.

Неочаквано отвън отново се разнесе шум. Дъртият пазач ритна с крак вратата и изрева:

— Отлично! Гостът е добре нахранен и облечен, както повелява законът на шемитите. Готов е да се включи в дворцовите игри. Тръгвай!

Конан излезе от килията по-бързо, отколкото очакваше старецът, но бързането му бе безполезно, защото пазачът бързо се скри зад двама въоръжени пазачи, които бяха препречили пътя. Двамата — единият, негър от Кеш, а другият, мургав къдрав шемит — побутнаха с пиките си Конан и го поведоха по коридора, както се води бик на заколение.

Кимериецът вървеше бос, мълчалив и приведен, тъй като коридорът си оставаше нисък за северната му осанка. Щом стигна до спираловидна стълба, където ги чакаха други двама стражи, послушно се заизкачва, като се пазеше от остриетата на пиките зад гърба му.

Вървяха по коридорите на двореца в Абдарах — огромна сграда от камък и тухли. По пътя се разминаха с богато облечени слуги, които с безразличие и нетърпение им правеха път.

Варваринът се озова пред висок свод, от който се спускаше богато украсена кадифена завеса. Бутнаха го да мине и пред него за първи път се разкри разкошът на абдарахския дворец.

Мястото го очарова — представляваше огромна зала, осветена от високи прозорци, а срещу тях бяха централните врати. Отстрани се издигаше подиум, предназначен за най-високопоставените. В средата имаше празно пространство, покрито с пъстри плочки, около което бяха наредени маси с дълги пейки. На тях седяха няколко десетки шемитски придворни, а нови продължаваха да влизат през главния вход. Чуваше се глъчка, вино се лееше от златни кани, донасяни от слугите.

Зяпнал от удивление, Конан не усети как стражата го избута настрани, в тясно ниско пространство, оградено от каменен парапет. Там вече клечеше друг затворник — смугъл шемит, облечен с ярки дрехи — същите като на Конан. На оградата се подпираха двама пазачи. След като натикаха варварина зад парапета, другите двама застанаха до тесния вход, а първите се оттеглиха до свода със завесата.

Конан клекна до другаря си по съдба. Онзи не го погледна, а продължи да гледа втренчено в пространството. Въпреки мургавата си кожа бе пребледнял като платно.

Конан се опита да го заговори на шемитски.

— Голяма сбирщина, а? — Погледна към стражите, но те не бяха го чули. Другият затворник не отговори и Конан мина на стигийски: — Знаеш ли какво са ни приготвили за днес?

Отговор отново не последва. Варваринът леко побутна шемита по рамото. Мъжът се стресна и го изгледа обезумяло, но остана неподвижен. После бавно се отпусна и погледът му отново се втренчи в небитието.

Конан изсумтя и се отдръпна. Кожата на мъжа бе студена и влажна. Или го мъчеше блатна треска, или пък беше парализиран от страх. Втората възможност означаваше, че човекът знае нещо страшно, но Конан се опита сега да не мисли за това.

„Ако искат да се бия с него, няма да е толкова голямо предизвикателство за мен“, каза си той и се заслуша в глъчката.

Абдарахските придворни бяха доста бъбриви. Те се тълпяха около масите, ръкомахаха, наведени един към друг, думите им се губеха в пороя от звуци. Сановниците бяха слаби и отпуснати, за разлика от набитите и едри слуги и воини. Повечето бяха по-бледи от обикновените шемити. Дрехите им бяха пищни и ярки. Конан с изненада установи, че слугите бяха по-прилично облечени от благородниците. Докато прислужниците се потяха в ленените си ризи в тежкия следобеден задух, господарите им се изтягаха край масите почти голи. Много от жените бяха голи от ханша нагоре, други носеха като украшения само нанизи, кръстосани между гърдите им. Освен няколко брадати мъже с дълги роби в началото на залата, които явно бяха чуждестранни гости, повечето мъже показваха голи гърди и кореми над кожените си туники.