Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Промъкна се като котка през двора. След миг клекна до Азрафел, точно в основата на гробницата, под сянката на дървеното скеле. Отсгар, който се катереше по него откъм източната страна, им махна да го следват.

— Не би трябвало да са зазидали залата, нито да са я украсили — отбеляза водачът им, щом се закатериха редом с него по грубите дъски. — Иначе щеше да има повече стражи.

— Значи сме избрали добър момент — осмели се да се обади Азрафел.

— Да. Но трудно ще проникнем през тези гигантски камъни — унило каза Отсгар, без да се обръща. — За да преместим дори един, ще ни трябват сто човека.

И наистина масивната конструкция на сградата изглеждаше непревземаема. Когато стигнаха до недовършената й част, видяха, че не е запълнена с чакъл, а е изградена от плътно прилепнали еднакво големи камъни. Между тях нямаше хоросан и подпори, които можеха да бъдат изронени.

Крадците бързо се изкатериха до върха на гробницата и стигнаха до един от насипите. На върха му стърчаха забити лостове. Наблизо се извисяваше един от каменните блокове. Той стоеше върху дървените трупи, които бяха подпрени с клинове, забити в пръстта. Оставаше още съвсем малко разстояние до подемните механизми.

Конан пропълзя напред, като се опитваше да разгадае плетеницата от сенки. Надникна към дълбоките коридори във вътрешността на гробницата. Заслони очи срещу лунните лъчи… Изведнъж Отсгар силно изшътка.

Конан се дръпна в сянката на камъка. След миг отнякъде се чуха топуркане на крака и шепот.

Приведен, варваринът се огледа. Отсгар и Азрафел не се виждаха, може би се спотайваха от горната страна на същия камък. Дори и стражите да обикаляха наоколо през нощта, тримата разузнавачи лесно щяха да се смъкнат по скелето и да се скрият сред дървените подпори. Конан се промъкна към ъгъла. Тогава чу изтракване, после още едно и още едно. Огледа се и видя някакви дървени парчета да се плъзгат настрани. Това бяха клиновете, които подпираха трупите.

В същото време се разнесе силно скърцане и каменният блок се раздвижи. Конан стоеше точно под него. Усети как скалата потрепери, после острият ъгъл удари глезена му и огромната маса тръгна към него със смазваща сила. С едно бързо движение варваринът се метна встрани, за да не го размаже набиращият скорост камък. Скочи на крака и веднага се дръпна назад, за да не излезе на светло. Блокът започна да се измества, вероятно защото някои клинове не бяха се измъкнали. Конан отчаяно се хвърли към най-близката страна, за да ги извади. Студеният камък бързо се плъзна край него. Кимериецът заподскача по дърветата, които се търкаляха надолу. След миг скалата изскочи от колелата си, плъзна се и спря сред облак прах. Освободените дървени трупи се сблъскаха с трясък. Конан бе затиснат между две от тях, друга така го удари по гърдите, че чак му изкара въздуха. Пред очите му заиграха червени петна. Той падна на колене, мъчейки се да си поеме въздух, а когато успя, усети, че нагълтва само прах.

Някъде наблизо изсвири месингова тръба. Чуха се бързи стъпки. Преди да успее да се изправи, мъже с дълги наметки го хванаха за косата и ръцете. Очите му смъдяха и не виждаше добре, но успя да ритне единия и да забие глава в корема на другия. Стекоха се още мъже и ритниците им го свалиха отново на земята.

Когато ударите секнаха, Конан лежеше с лице към земята, а ръцете му бяха завързани на гърба. По заповед го обърнаха нагоре. Той различи някакви тъмни сенки на фона на луната.

— Този е едър! Тъпак от севера!

— Гледай каква поразия направи!

— Какво търсиш тук?

Последният глас бе по-респектиращ и говореше на правилен шемитски. Притежателят му носеше тъмна наметка и туника с месингов колан както останалите стражи, но самочувствието му и златната диадема на челото показваха, че е по-висшестоящ от тях.

Мъжът се наведе към Конан — дълбоките бръчки по челото му издаваха, че често е намръщен.

— Сам ли си? Хубаво си помисли, преди да отговориш!

Конан мълчаливо гледаше суровото лице. Ослуша се — дали пък не преследваха още някого из гробницата, но не чу нищо. След малко долови само лек плясък в далечния канал. Значи другите бяха избягали.

За миг се изкуши да каже всичко на стражите — като отплата за предателството. Но знаеше, че Исайаб не е виновен, нито пък Азрафел, който бе още млад и лесно се подлъгваше. Сигурно бе, че Отсгар е освободил камъка, за да убие Конан или за да го хванат, но сметките с него щеше да разчисти после, ако изобщо оцелееше.