Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Конан нетърпеливо тръсна глава.

— Просто не харесвам зловещите места. В Кимерия имаме една поговорка: „Духовете са като виното — стават по-силни с годините“ .

Гласът на Отсгар се извиси над останалите:

— Защо смяташ, че е толкова лесно да влезеш в гробницата? Може да не е по силите ни дори да преместим и ред камъни.

— За това няма да знаят много хора, освен ако някои от тях не ни предаде — нервно каза Исайаб и погледна към вратата. — Стражите там имат дяволски наказания и мъчения.

— Едва ли е трудно да се изкопае тунел — сви рамене Конан. — Обикновено най-големите, плътно наредени камъни се слагат отгоре, а останалото се запълва с малки камъчета и чакъл. Може би така ще е и с гробницата на Ебнезъб. Смятах да отида и да разузная тази нощ, но ми… попречиха. — Той разтри натъртената си от боя глава. — Но може би е по-добре да отидем заедно, Исайаб. Ти ще ме водиш и ще ми обясниш това-онова за схемата на гробницата.

— Тази нощ? Искаш да кажеш… сега?

Конан кимна и Исайаб колебливо погледна към Отсгар. Ванирецът въртеше чашата в едрите си ръце. Изражението му показваше, че е дълбоко замислен. Изведнъж рязко вдигна поглед.

— Защо не? Защо да не отидем всички? — Той се усмихна и златният зъб блесна между подутите му устни. — Ако искаме да изпреварим Ебнезъб, трябва да побързаме.

Топлата, задушна шемитска нощ обгръщаше крайните улици. Тя смътно напомняше на Конан за Стигия, за нощите, когато се бе осмелявал да слезе на юг, в Страната на змиите. Но тук не бе така тихо и пусто. И не така страшно въпреки опасната разходка, на която бяха тръгнали. Над тях ухаеха палмовите листа, костилки от фурми се търкаляха под сандалите му, звездите сякаш светеха по-нежно от тази страна на реката, песента на цикадите и квакането на жабите се сливаха в приспивна хармония.

Въпреки късния час градът бе оживен. Светлината на газени лампи прозираше през вратите на крайпътните къщи. Откъм брега на канала се чуваха приглушени гласове, припламваха огньове. От време на време минаваха пешеходци — селяни, останали без дом след наводнението, забързани жени, свели поглед към земята, мъже, нарамили прътове за риболов — единствената им собственост. Конан съзря и нагиздени младежи, които припяваха серенади под прозорци със спуснати кепенци.

— Това са къщите на богатите майстори на гробници — каза му Исайаб.

— Шемитските момичета не се преструват много, когато става въпрос за мъже — отбеляза Конан, когато една странична врата се отвори, за да пусне един момък с арфа.

— О, да! — кимна Исайаб. — В сравнение с градските девойки Зафрити би ти се сторила направо захлупена. — Шемитът погледна хитро Конан.

Конан обърна глава към Отсгар и Азрафел, които вървяха встрани, за да види дали не са го чули.

— Трябва да сме вече близо — предположи той, щом видя гравираната метална порта в далечината. Стената, която я поддържаше, бе не по-висока от човешки бой, но сякаш с нея свършваше земята на живите. Зад нея огромните бели камъни на строежа сияеха на лунната светлина. Конан напразно се оглеждаше за пазачи или за наблюдателен пост край вратата. С изненада видя неколцина скитници да нощуват пред нея, подпрели лодките си на стената.

— Наистина пристигнахме. Виж, вече се редят на опашка за работа. — Исайаб се сниши, за да не привлича вниманието. — Гледай къде отива Отсгар — прошушна той. — Тръгвай след него, но внимателно!

Конан се мушна в тръстиката край канала, като внимаваше да не прегази стъблата откъм пътя. Тук нямаше бездомници. Макар тръстиката да го скриваше, земята силно жвакаше под краката му: Изведнъж Конан затъна до кръста в топлата тиня.

— Стига сте шляпали, вървете точно зад мен! — смъмри ги Отсгар. Той ги поведе покрай стената, която бе на няколко крачки от тревясалия канал.

Конан внимателно стъпваше по хлъзгавото дъно и се подпираше с ръка на мокрите, плесенясали тухли. Спомни си за крокодилите, които бе видял в другите канали, и внимателно огледа набраздената, осветена от луната водна повърхност. Исайаб му прошепна:

— Този канал води близо до гробницата. Ебнезъб го прокара, за да превозват по него по-големите камъни, но водата тук е достатъчно само през пролетта.

— Ако толкова бърза да довърши гробницата, защо не работят на смени, денонощно?

— Това би обидило Бога-слънце Елаел. Според шемитските поверия през нощта всяка работа е забранена.

Конан въздъхна и зашепна: