Леонард Карпентър - Конан Разбойника

— А защо отказа златото, което ти давах?

Зафрити се обърна към него, полюшвайки бедра и рамене.

— Защо да взимам само пари от теб, Конан? — Тя се доближи до него, обви с ръце кръста му и го погледна дръзко. — Мога да имам всичко.

— Всичко…? — повтори неразбиращо той и прикова поглед върху лицето й. Тя го гледаше страстно със зеленикавите си очи, малиновите й устни бяха полуотворени. Привлекателните извивки на тялото й бяха тъй близо до него.

— Да, мисля, че мога да имам всичко — не само парите ти, но и тялото ти, твоята страст, твоята дивашка първичност, само да поискам. — Зафрити се приближи още повече, топлите й длани се плъзгаха по бедрата му.

— Ами господарят ти? — Конан се опитваше да запази самообладание. — Той какво ще каже?

— Отсгар ли? Уф! — тръсна глава Зафрити. — Аз само работя за него. Вярно е, че той държи на мен, но само като на ценна собственост, от която може да спечели нещо. Но аз не го харесвам. — Тя вдигна нетърпеливо рамене, после се засмя и пристъпи към Конан. Тялото й леко се докосна до неговото, ръката й се плъзна по ръката и гърдите към лицето му.

— Няма да харесваш и мен, след като задоволиш прищявката си. — Конан отдръпна главата си от ръката й. — Не ми харесва това, Зафрити. Никога не съм отнемал жената на мъж — дори и такава разпусната и безочлива като теб от такъв мошеник като Отсгар. Макар че знае ли се — може и да му направя услуга.

— Дивак! — Зафрити изведнъж силно зашлеви Конан. — Ще ме поучава! Ти не си никакъв мъж, въпреки че имаш големи мускули…

Конан стисна китката й, за да не го удари пак, после хвана и другата, за да предпази очите си от огненочервените й нокти. Тя се мяташе яростно и се бореше с него със силните си ръце. За да парализира движенията й, Конан я стисна здраво, но коленете й останаха свободни и варваринът трябваше да се извърти, за да не го ритне в слабините. Тя продължи да се бори ожесточено, докато изведнъж, задъхана, силно го прегърна. Малките й остри зъби засмукаха ухото, после шията му, а той зарови жадно лице в ухаещата й коса. Ръцете му се впиваха във възбуждащата й плът, тя го галеше и гъвкавото й тяло се притискаше към неговото, като че искаше да се изкатери по него като маймунка върху бананово дърво.

Конан чу, че вратата се отвори. Опита се да се обърне, но силата и страстта на Зафрити му попречиха. Едва успя да я отблъсне на една ръка разстояние, когато тежък юмрук се стовари върху него и го хвърли назад. Един до болка познат глас изрева в ухото му:

— Трижди проклет да си, кимериецо! Твоето племе винаги е крадяло жени! Моят народ в снежния Ванахайм никога не е търпял това, нито пък аз ще го търпя! — Крещейки, Отсгар го удряше с юмруци и ритници.

Но щом притисна Конан до стената, кимериецът се отблъсна от кирпичените тухли, заби юмруци като чукове в гърдите на ваниреца и го изтласка в центъра на стаята. Отсгар бързо се окопити, сграбчи Конан и се опита с хватка да обездвижи ръката му. Варваринът се освободи и ритна ваниреца в слабините. Неочаквано русата корава глава го халоса по челюстта, главата му се размъти и пред очите му притъмня.

Двамата се боричкаха по средата на стаята, ръмжаха и сумтяха като танцуващи мечки. Конан успя да пъхне крак зад Отсгар, хвана го за косата и го метна през хълбока си. Ударът запрати домакина в единия край на леглото, върху купчина лъскави костюми. Претоварените дъски на леглото се счупиха и той се сгромоляса на пода.

Отсгар се изправи, псувайки и хвана таблата на теглото, от която стърчаха дълги назъбени трески. Конан отскочи, за да избегне удара. Сети се за камата на кръста си, но Отсгар не беше извадил неговата. Срамота беше да приключи битката така изведнъж.

Хвана бухалката заедно с ръката, която тъкмо замахваше. В замяна неочаквано получи як ритник в корема. Твърдата подметка на Отсгар го запрати към огледалото. Към пода се разлетяха шишета и в стаята се разнесе тежък аромат.

Конан опита да се изправи. Той реши да сложи край на боя, но в този миг усети някакъв нов дразнител, който пърхаше пред замъгления му поглед и се блъскаше в рамото му като ядосано цвърчащо птиче. Беше Зафрити.

— Стига! Махайте се оттук, глупаци такива! Това е моята стая!

Тя налетя на великана Отсгар с малките си юмручета.

— Изчезвай, дебела маймуно! Достатъчно поразии направихте! Да не ви виждам и двамата! Махайте се!

Конан се остави да го изблъскат от стаята заедно с противника му, който го изчака в коридора със свит юмрук.

— Чакай, ванирецо! — Варваринът вдигна ръка, за да се предпази. — Имам предложение за теб. — Подутата устна затрудняваше говора му. — Не бих искал да те осакатявам, поне докато не те направя богат.