Леонард Карпентър - Конан Разбойника

Пазачите не чуха звуците от канала и започнаха да го ритат и блъскат, за да проговори.

— Дявол да го вземе! Май тоя смърдящ дивак не знае шемитски.

— Аха. Те идват и от по-далеч, за да работят на гробницата.

— Защо си мисли, че може да работи с честни шемити?

— Тихо! — изръмжа началникът и свирепо ги изгледа. — Слушай, чужденецо! Ти си в голяма опасност. Ако си мислил, че можеш да се промъкнеш тук и да се присъединиш към платените работници, много си се лъгал. Ти извърши светотатство и сега боговете ще си кажат думата. — Той се навъси и махна към хората си, които мълчаливо хванаха Конан и го изправиха. — Е, северняко, имаш ли нещо да кажеш? Затова ли дойде тук? Ако е така, защо се бъркаш, където не ти е работа, и правиш такива поразии? Говори! Това, което ще кажеш, може да спаси живота ти.

В отговор Конан мълчаливо възобнови опитите да се освободи. Изправен, той бе с една глава по-висок от повечето стражи и те едва му попречиха да не събори неколцина по стръмната страна на пътеката. Озаптиха го чак когато го сръгаха с дългите си, закривени ножове.

— Достатъчно! Или е луд, или е ням. Отведете го.

Охраната поведе Конан надолу по насипа, през огрените от луната улици до постройка, която не бе видял преди. До нея имаше конюшни и осветено помещение с двама пазачи. Сигналните светлини на градската стена осветяваха покривите на близките колиби.

Докато четирима връзваха ръцете на Конан, а други двама го пазеха, опрели ножове в корема му, пристигна началникът на охраната. Варваринът чу един от пазачите да пита равнодушно:

— Още един нарушител? Да го линчуваме и да го набодем на кол както обикновено ли?

— Не, макар че го заслужава повече от някои други! — раздразнено изграчи началникът. — Този е някакъв дивак от север. Както виждам, има необикновена сила. — Той посочи пленника с глава и пазачът одобрително го разгледа. — В царския двор може да служи за развлечение. — Мъжът със златната диадема отбеляза нещо върху една намазана с восък дъска, подаде я на пазача и си тръгна. Войникът изгледа Конан с присвити очи и попита:

— Да го държим ли тук до сутринта?

— Не. Веднага повикайте колесница. — Мрачният мъж се обърна към варварина. — Не мисля, че е безопасно да го държите тук.

Конан слушаше мълчаливо и безизразно. Зад гърба му един от стражите затегна въжето на китките му и измърмори:

— Много лесно му се размина на тоя! Напоследък им се разминава само с дръпване на ушите. Защо не го завържем между гробниците и да го оставим духовете да му видят сметката?

Другият му отговори иззад навъсения пленник.

— Царските игри ще го довършат достатъчно бързо.

Събудиха го кънтящи викове, скърцане и дрънчене на тъмнични врати. Събуждане в неговото положение означаваше само да отвори очи, защото беше спал седнал, подпрян на стената на тясната си килия. През нощта се бе опитал да се свие и да сложи глава на ръба на един камък, за да поспи и да събере сили за това, което го чакаше. Към въжетата, които стягаха ръцете на гърба му, бе прибавена и кожена примка, която опасваше ръцете и стягаше врата му. Ако отпуснеше рамене, щеше да се удуши. И все пак волята му, закалена в битките и в пустошта, му помогна да подремне.

Светлината, която се процеждаше през малкото прозорче с една-единствена пречка, говореше, че вече е късен следобед. Конан присви очи, защото го проряза силна болка. Боят го бе изтощил, а и от усилието да държи ръцете си назад, опрени в грубата стена, цялата горна част на тялото му бе изтръпнала.

Вратата на килията му се открехна със скърцане. Той се опита да се изправи, но изгуби равновесие и замаян, падна на колене. И без това ниският сводест таван не му позволяваше да стои прав. Вратата, която му стигаше до кръста, се отвори със стържене и един възрастен тъмничар влезе в килията.

— Вечерята ти, робе! — Той остави два подноса до вратата. — Благодарение на царската щедрост ти нося вино и месо от неговата трапеза. Ще те развържа, за да можеш да ядеш. И без номера! — Тъмничарят пропълзя към Конан с нож в ръка. — След като вечеряш, можеш да се изкъпеш и да се облечеш, за да си готов за Негово Царско Височество.

Варваринът беше готов да удари стареца и да избяга, но тъмничарят сряза въжетата и бързо се измъкна навън. Докато Конан се освободи от каишите, вратата вече бе затворена и заключена. Оставаше му единствено да се пребори с болката, която препускаше през тялото му. Когато успя да свие юмруците си, се примъкна напред и се зае с храната.