Роберт Джордан - Конан Разрушителя

Акиро, Малак и Зула го погледнаха разтревожени, но нямаше време да изразят безпокойството си.

— Трябва да бързаме — каза Конан и се изправи. — Вероятно едно-две копия зад вратата се готвят да ме промушат и ако е така, те съвсем скоро ще я вдигнат.

— Ще видя какво мога да направя — каза Акиро. Той бръкна в торбичката си, извади магическите си приспособления и започна да чертае символи върху металната плоча.

— Можеше да ме предупредиш — каза Конан на Малак. — Защо не извика, че пускаш вратата да падне?

— Бомба̀та изненада всички ни — отговори Малак. — Той сграбчи Джина и се вмъкна тук, преди някой от нас да успее да помръдне. Предполагам, че той е дръпнал пръта веднага щом мина от другата страна на вратата.

— Ето — каза Акиро, отдръпвайки се от творението си.

От единия до другия край на вратата се простираше верига от слабо светещи символи, като всеки от тях осуетяваше усилията човек да съсредоточи погледа върху него.

— Това ще ги задържи за известно време.

Конан откри, че вече не се интересува дали вратата ще бъде повдигната, или не.

— Къде е Джина? — попита той. — И Бомба̀та?

Зула се обърна и впери поглед в тъмната зала.

— Толкова бях разтревожена за теб — прошепна тя, — че не… Ако той й стори нещо…

Конан не изчака да чуе останалото. Той затича с всички сили към стаята с голямата каменна глава. Беше празна. Без да се колебае, Конан тръгна през другия изход, не този, по който беше дошъл — свободния от каменни отломъци проход.

Мрачни мисли нахлуха в главата на кимериеца. Може би Бомба̀та искаше да върне без него Джина в Шадизар и по този начин да го лиши от наградата. „Типичен заморанец — помисли той, — да лиши Валерия от възможността да бъде отново сред живите, за да навреди по този начин на мен“. Сега вече не трябваше да чака да стигнат в Шадизар. Времето за разчистване на сметките беше дошло.

Коридорът беше прав като стрела, без завои или отклонения, без входове, водещи към други стаи. Той беше изсечен като тунел в скалите на планината, степите, таванът и подът бяха гладки като полиран мрамор. Прах покриваше всичко и в тази прах, под светлината от факлата, той виждаше следите на онези, които преследваше. За зорките му очи следите бяха така ясни, както коловозите на коларски път. Разстоянието между отделните стъпки показваше, че те също тичат.

Изведнъж коридорът премина в голяма квадратна стая с дебели колони с канелюри, издигната близко една до друга и поддържащи таван, осеян с пукнатини и пролуки. Много от колоните също бяха покрити с пукнатини, някои от тях сякаш чакаха най-малкия полъх, за да паднат. Между тях лежаха покрити с прах предмети, съборени мангали на високи триножници, неща, които може би бяха високи свещници за закрепване на факли, други, за чисто предназначение младежът можеше само да гадае.

Факлата на Конан светеше достатъчно силно и погледът му съзря напред в сенките входа към друг коридор — едни по-тъмен, черен правоъгълник. Следите в прахта водеха към този вход, но Конан прекъсна стремителния си бяг. Бомба̀та можеше да се е скрил някъде между тези безчетни колони, а следите можеше да водят към засада. Като се наведе предпазливо, готов да скочи във всяка посока, стиснал здраво широката си сабя, едрият кимериец тръгна напред. Очите му опипваха тъмнината наоколо и се опитваха да уловят и най-малките признаци за някакво движение.

— Джина — извика той най-напред тихо, а после по-високо: — Джина! — Отвърна му само ехото, но той изкрещя още по-силно: — Джина!

Тогава Конан видя Бомба̀та да стои близо до далечния край на коридора, стиснал дебел прът от ръждиво желязо дълъг три стъпки. Заморанецът се движеше бързо за човек с тежко тяло като неговото. Той пъхна пръта напреки между две напукани колони като лост и го натисна.

Когато колоните се наклониха и започнаха да се рушат, за Конан времето сякаш спря. Таванът над главата му простена; около него се посипаха парчета от камък и пръст.

С едно движение кимериецът се обърна и се хвърли в обратна посока, далеч от събарящите се камъни. Ревът на рушащата се скала продължи да звучи в стаята. Нещо удари Конан по главата и непрогледна тъмнина погълна съзнанието му.

Джина се наведе на мястото, където я беше оставил Бомба̀та и се взря в коридора, по който бяха избягали. „Той избяга — мислеше тя гневно, — а мен влачеше след себе си като вързоп“. Докато тичаха към това място. Бомба̀та отказва да слуша молбите й да помогне на другите, после й каза да го чака и хукна назад. Беше много добре, че най-напред осигури нейната безопасност, но трябваше по-рано да я послуша и да помогне на останалите. Златно-червеникава слънчева светлина проникваше през една пукнатина на върха на огромната каменна плоча до нея, но тя не гледаше към плочата. От другата страна на тази дебел къс скала лежаха дневната светлина и пътят към Шадизар, но Конан все още беше там долу, в недрата на планината. Какво ще стане, ако той я потърси, ако има нужда от нея? Какво ще…