Роберт Джордан - Конан Разрушителя

Шумът от стъпките на тичащ човек й извести, че Бомба̀та се връща. Той крачеше припряно по стръмния коридор.

— Нали не е ранен? — попита тя.

Прах и кал покриваха белязаното лице на мъжа, а от една драскотина на бузата му капеше кръв. Той мина край нея, после изведнъж спря с пребледняло лице.

— Къде е рогът, дете? — попита телохранителят. — Зандру да ти е на помощ, ако си го изгубила…

— Тук е. — Тя му показа вързопа, който беше направила от ленти, откъснати от наметалото й. Това беше нейното предопределение, тя знаеше — да издири Рога на Дагот, но в златния предмет имаше нещо, което я отблъскваше и тя не желаеше да го докосва. Сърцето на Ариман и Рогът на Дагот бяха заедно, увити в парчета бял вълнен плат и тя искаше от цялото си сърце парчетата, които ги отделяха от пръстите й, да бяха повече. Много повече. — Къде е… къде са другите?

— Мъртви — отговори грубо Бомба̀та. Напрягайки огромните си мускули, той натисна с всички сили масивната каменна плоча.

Джина седеше неподвижна, сякаш беше посечена с брадва. Мъртви? Конан не можеше да бъде мъртъв. Тя не бе в състояние да си го представи мъртъв. Нито пък другите. Зула, Акиро, дори Малак, за нея бяха придобили особено значение. Тя не искаше да мисли, че някой от тях може да е наранен. Но високият младеж със странните сапфирени очи и ръце, които бяха толкова нежни, когато не държаха сабя, за нея беше нещо много повече.

— Не мога да повярвам — промълви тя. Голямата плоча се свлече навън, вдигайки облак прах и при тях нахлу поток от отслабваща слънчева светлина. — Чух го да вика името ми. Сигурна съм, че го чух да ме вика.

— Хайде, Джина. Имаме съвсем малко време, дете.

Бомба̀та я хвана за китката с грамадната си лапа и я задърпа след себе си през отвора. Бяха на самия край на големия вътрешен двор пред храма. Слънцето аленееше над планинските върхове на запад. След като огледа предпазливо огромните бронзови врати на храма и изруга тихо, Бомба̀та я поведе бързо към лабиринта от дълбоки каменни клисури и остри върхове.

— Не мога да повярвам, че Конан е мъртъв — каза му тя.

— Ето един от знаците — каза мъжът в черни доспехи като посочи стрелата, надраскана на скалата. — Сега да намерим конете. Ще успеем да изминем няколко левги преди съвсем да мръкне.

— Бомба̀та, не мога да повярвам. Ти видя ли го да издъхва?

— Видях го — отговори грубо Бомба̀та. Той продължи да върви, без да намалява скоростта си, а желязната му хватка върху китката на девойката беше гаранция, че и тя върви след него. — Конан тичаше като крадец, като куче, каквото в същност винаги е бил, и черните воини го съсякоха. Него, а също и другите. Трябваше да срутя тавана, за да ги спра. Ах, ето ги и конете.

Спънатите животни все още бяха скупчени заедно. Джина не можеше да каже дали се бяха отдалечили от мястото, където ги бяха оставили, дори и да й беше минала такава мисъл през ума, тъй като съзнанието й беше заето с друго.

— Може да е бил само ранен — започна тя после млъкна след странния поглед на Бомба̀та. Очите му напрегнато блестяха.

— Бихме могли да отидем някъде — каза тихо той. — Например в Аграпур, при един туранийскн магьосник, или дори при самия крал Ийлдиз. За тези неща, които носиш, той ще ни даде достатъчно злато, за да прекараме остатъка от живота си в разкош. — Изведнъж телохранителят я метна на едно седло. — Пазѝ ги добре, Джина — каза той и започна да сваля букаите от краката на конете. Бомба̀та завърза юздите на жребците една за друга преди животните в дълга редица и се качи на коня си.

— Какво правиш? — попита тя. — Ние нямаме право да взимаме тези коне.

— Ще ни потрябват — каза Бомба̀та. — До Аграпур имаме много път.

— Ние отиваме в Шадизар, не в Аграпур. А и аз не искам да оставя другите без коне, тъй като съществува възможност някой от тях да е останал жив. Ако искаш да вземеш конете, тогава трябва да ме върнеш в храма и да ми покажеш телата им.

Бомба̀та поклати глава.

— Това е много опасно за теб, дете.

— Опасно или не — настоя тя, — аз няма да оставя Конан без кон.

Яростта, която замъгли лицето на грамадния воин, я накара да се разтрепери. Гневът му отне всяко нейно желание да седи с гордо изправен гръб и волята, необходима, за да го погледне спокойно в очите.

Бомба̀та пусна юздите на другите коне и подкара коня си близко до нейния.

— Той! Той и отново той! Ние бихме могли да отидем навсякъде. — Всяка дума на Бомба̀та звънтеше като парче желязо. — Навсякъде, дете. — Изведнъж белязаното му лице се изкриви от болка. Джина гледаше слисана; никога по-рано тя не беше виждала Бомба̀та да се издаде, че изпитва болка. Болезнената гримаса трая само миг, после лицето му отново придоби обичайния си вид, с изключение на това, че напускайки очите му, болката ги беше направила мрачни и безизразни. — Тръгваме за Шадизар — каза той грубо и като взе юздата от ръцете й, започна да я води през скалния лабиринт.