Роберт Джордан - Конан Разрушителя

Закръгленият магьосник продължи, но Конан се интересуваше повече от онова, което вършеше Джина под зорките очи на Бомба̀та. Единствено тя не се беше удивила при вида на богатствата в стаята. Очите й бяха насочени към огромната, ужасна глава от черен камък. Сега тя стоеше пред него и не виждаше нищо друго. Под краката й имаше кръг от магически знаци, издълбан в мрамора на пода и в него беше вплетена петолъчна звезда, върховете на която се свързваха с прави линии.

Дъхът на Конан секна. За съжаление той отдавна познаваше символа на звездата. Беше пентаграма, фокус на магическите сили. Той вдигна ръка да я спре. Но там, в магическата фигура беше Валерия. А Джина казваше, че това е нейното предопределение, че тя е родена, за да му се подчини. Вдигнатата ръка на Конан се сви в юмрук, докато кокалчетата на пръстите му побеляха. Той не можеше да стори нищо, освен безучастно да наблюдава всичко докрай.

Джина извади изпод дрехите си черната кадифена торбичка, в която носеше сърцето на Ариман. Когато кървавочервеният скъпоценен камък се плъзна в ръката й, неговата алена светлина изпълни стаята и скъпоценните камъни на тавана заблестяха по-силно. Тя постави внимателно Сърцето пред себе си в пентаграмата; там имаше малка дупка, точно с неговите размери и форма. Когато тя се изправи, съзнанието й я беше напуснало. Девойката напяваше в пълен транс и думите й отекваха в стените.

Докато произнасяше заклинанията, светлината от Сърцето се засилваше, но сега тя беше фокусирана и осветяваше само огромната каменна глава, заливайки я с червена светлина. Черните каменни очи изглежда отразяваха светлината особено силно, алените сенки танцуваха в техните дъна, които само миг по-рано не съществуваха.

— Главата е жива — изсъска Зула, а Малак започна да шепне молитви.

— Ти трябва да я спреш! — изведнъж каза Акиро и в гласа му прозвуча загадъчна настойчивост. — Бързо, Конан, ти трябва… — Той замлъкна със стон на отрицание, който сякаш се изтръгна от костите му.

Челюстите на чудовищната глава беззвучно се отвориха толкова широко, че можеха да погълнат тримата мъже; в тази уста гореше такъв огън, какъвто ничии човешки очи не бяха виждали по-рано. Беше кръв, превърната в пламък. Конан неволно отстъпи назад, сложил ръка пред лицето си, да се предпази от горещината, която като че ли разтапяше самия въздух. Въпреки болката в очите си, кимериецът видя сред тези пламтящ тънка кристална колона. Беше прозрачна като онази, на която стоеше сърцето на Ариман в двореца на Амон-Рама, но на върха й имаше златен рог, като рог на бик. Нито колоната, нито рогът изглеждаха засегнати от извиващата се около тях огнената буря.

Джина все още гледаше, сякаш не принадлежеше на този свят, а на някое друго царство отвъд. Големите й очи бяха пусти, на лицето й нямаше никакво изражение. Ръцете й бавно се вдигнаха до раменете, дрехите й се свлякоха в краката. Тя стоеше гола, стройното тяло се обливаше със светлината от пламъците, белегът между малките й гърди проблясваше като огън. С бързи движения, с решителни стъпки тя тръгна напред. Бомба̀та я наблюдаваше без нито едно мускулче да трепне по лицето му, а светлината в тъмните му очи беше като отражение от огнената вихрушка.

— Не! — извика Конан, но беше много късно.

Джина пристъпи в бушуващите пламъци. Огънят около нея пламтеше сякаш разгневен от нейното нашествие, облизваше голото й тяло, но тя продължаваше да върви навътре, без да усеща нещо, без да бъде наранена. Джина вдигна с две ръце рога, излезе с него от огнената стихия и се върна в пентаграмата.

Джина остана за момент там и всички в стаята изглеждаха като вцепенени на местата си. После въздъхна, отпусна се и щеше да падне, ако Зула не се беше спуснала да я задържи. Чернокожата жена бързо я облече.

— Свърши се — каза тихо Бомба̀та. — Рогът е в ръцете на Единствената.

— Конан — каза Акиро разтреперено, — има нещо, което трябва да знаеш.

Изведнъж в стаята задуха силен вятър, извиха се ледени вихри със зловещ вой, които ги пронизваха до кости, но не изгасиха факлите. После воят престана също така внезапно, както се бе появил, пламъците в огромната уста изчезнаха, но студът на ледения вятър остана.

— Конан — каза отново Акиро.

— По-късно — отговори грубо Конан. За един ден беше видял прекалено много магии, а последната не беше предизвикана от тях, кимериецът бе сигурен в това. — Сега тръгваме! — Конан едва изчака Джина да прибере сърцето на Ариман и ги поведе навън.