Роберт Джордан - Конан Разрушителя

— Конан — извика Акиро, — това, струва ми се, е единственият изход освен стълбите.

Магьосникът стоеше в далечния край на залата до широка врата, която приличаше на желязна, ала въпреки това по нея нямаше никакво петънце ръжда. Конан видя, че тя нямаше и панти, сякаш беше само огромна метална плоча, поставена върху камъка.

— Това е пътят — прошепна възторжено Джина. Тя гледаше съсредоточено вратата или нещо зад нея. — Трябва да продължим.

Тъмносивата повърхност на вратата беше гладка с изключение на неизбежното отворено око в средата и две глави на озъбени демони близо до долния й край. Бивни като на глиган се подаваха от отворените усти на тези чудати глави. Ако вратата не може да се отвори, мислеше Конан, тогава може би…

Той удари силно със сабята си по всяка от озъбените глави. От една глава изпадна гърчеща се червена стоножка; ухапването от нея водеше до сигурна, бавна и мъчителна смърт. Малак отскочи настрана от пътя й, а неприятната твар побърза да се скрие между падналите колони.

Пъхайки сабята в ножницата, Конан подаде факлата си на Зула и клекна пред вратата. Той пъхна ръцете си в устите на демоните. Както беше предположил, ръцете му влязоха с лекота. Той повдигна плочата нагоре.

— Та това са дръжки! — възкликна Малак.

Напрягайки мускули, Конан се чудеше дали беше прав в заключението си, което не се различаваше от това на по-дребния мъж. Металната плоча не помръдна, сякаш беше част от планината. Неочаквано Бомба̀та застана до него и хвана една от главите. Конан хвана с две ръце другата. Сухожилията на врата и бедрата му се издуха, всичките му мускули възнегодуваха. Пред очите му заиграха сребърни петна. Желязната плоча се отмести нагоре колкото една длан. Бавно, с металическо скърцане, вратата се издигаше все по-високо, докато достигна над главите на Бомба̀та и Конан и те застанаха под нея да я държат.

— Влизайте — отсече Конан. — Хайде!

Останалата част от групата бързо се изниза край двамата едри мъже, после Бомба̀та пусна вратата и ти последва. Мишците на Конан затрепериха от усилието да държи самичък вратата, но въпреки това той се колебаеше. Когато разбра, че няма да може да я задържи, трескаво затърси отворените усти на демоните или някакво друго средство да повдигне плочата от вътрешната страна, но не откри нищо. Щяха да попаднат в капан. Ала щом не можеше да намери начин да подпре вратата, трябваше да я пусне.

Като си мърмореше замислено, Акиро отиде до вратата, където един бронзов прът се подаваше от камъка, краят му завършваше с голямо кълбо, украсено с неизменното отворено око. Магьосникът постави ръка на кълбото, натисна го леко и прътът потъна в стената.

Кован примигва. Натискът над него изчезна. Той леко се наведе. Вратата не помръдва. Като мърмореше раздразнено, Конан пусна металната плоча.

— Благодаря ти — каза той на Акиро, — но сега, като си помисля, се питам не би ли могъл самичък да отвориш тази врага?

— Бих могъл — отговори спокойно Акиро, — ти обаче ми каза, че трябва да чакам да ме помолят. Тъй като не…

— Къде са другите? — прекъсна го Конан.

Светлината от факлата на Акиро достигаше само до единия край на тесния коридор; там нямаше никой освен тях двамата, пито пък се виждаше светлина от други факли. Ругаейки, кимериецът затича навътре, а Акиро го следваше по петите. Коридорът завършваше в широка кръгла стая. Двамата мъже спряха изумени. Другите бяха вече там, държаха високо факлите си и се оглеждаха.

Точно срещу вратата, през която бяха влезли, от стената стърчеше една светеща, озъбена, чудовищна глава, издялана от черен камък. Два други входа, разположени на еднакво разстояние от първата врата, водеха навън от стаята. Или по-скоро единият извеждаше вън, защото другият беше порутен и задръстен с отломъци, разпръснати по пода във формата на ветрило. Останалите стени бяха покрити с барелефи — позлатени изображения на животни от легенди със скъпоценни камъни вместо очи на равни разстояния една от друга, по стените бяха поставени големи златни плочи, покрити със странни надписи. Ниският куполообразен таван беше облицован с оникс и осеян с брилянти и сапфири, които примигваха на светлината от факлите, сякаш изобразяваха нощно небе.

Акиро се спусна към една от златните плочи и опипа с пръсти прецизно издълбания надпис, като че ли не вярваше на очите си.

— Същият език, както навън, и повече текст на едно място, отколкото където и да било другаде по света. Аз мога… да, мога да го разчета. Слушайте. — Той говореше бавно, поспирайки, за да проследи буквите. — На тринайсетия ден от Последната схватка дойдоха боговете да се бият и планините потрепериха от техните стъпки.