Роберт Джордан - Конан Разрушителя

— Бъдете нащрек — заповяда той, — и се пазете! — После ги поведе навътре.

Зад големите врати подът беше покрит с дебел слой прах, натрупан през вековете. По стените, украсени със сложни инкрустации, в златни скоби бяха поставени факли, запазили смолата си във времето, но оплетени в паяжини. Над тях таванът се губеше в сенки, а отпреде им в тъмнината се простираше огромна зала.

Неочаквано Зула изпищя, когато един паяк, голям колкото човешка длан, пробяга по босия й крак.

— Просто паяк — каза Малак и го настъпи. Той ритна настрана смазаното насекомо. — Не бива да се страхуваш от едно… — Мършавият крадец млъкна, когато тоягата на Зула изсвистя към лицето му и спря на не повече от един пръст от носа му. Тоя я погледна недоумяващо.

— Не се страхувам — изсъска Зула. — Просто не обичам паяци. — Навътре в залата се чу шумолене и тя нервно се взря натам. — И плъхове. Особено плъхове.

Конан взе една факла от стената и пъхна сабята си в ножницата, за да потърси в торбичката си кремък и огниво.

— Ако тези факли все още горят… — започна той.

Акиро помръдна с устни и изведнъж над събраните му един до друг пръсти лумна огън. Той го поднесе към факлата; тя пламна с пращене, което прокънтя в тихата зала.

— Ще гори — каза той.

— Не можеш ли да почакаш, докато те помолят? — каза сухо Конан като пъхаше обратно в торбичката си огнивото и кремъка. Акиро вдигна извинително рамене.

Бомба̀та и Малак запалиха факли от Конан и тръгнаха предпазливо из голямата зала. Стъпките им раздвижиха прахта, по която имаше следи единствено от плъхове. Наоколо бяха разпръснати кости от малки животни и птици, някои заровени в прахта, други над нея. Отдавна нищо не бе влизало в храма освен гризачи и техните жертви. Стъпките на мъжете бяха съпроводени от цвърчене на плъхове, оттеглили се на почтително разстояние от огъня и странната миризма на хора, а пламъците от факлите се отразяваха в стотици малки, алчни очи. Зула мърмореше и въртеше глава, сякаш искаше да гледа едновременно във всички посоки. Малак повече не си правеше шеги е нейното притеснение; той упорито избягваше да гледа към тези блестящи хищни очи и не преставаше да шепне ругатни и молитви към двайсетина бога.

Залата завършваше с широки каменни стъпала, водещи към платформа, на която имаше мраморен трон с висока облегалка. Пред този трон се издигаше малка купчинка от изсушени от времето кости, а върху нея друга купчинка с човешки череп по средата: празни, потънали в сянка дупки на очните ябълки, втренчени в Конан и другарите му. Доспехи, дрехи, корона всичко, което някога бе носил този човек, отдавна бяха покрити с прах.

Джина посочи надясно към широк сводест вход, едва видим в тъмнината.

— Там — каза тя. — Това е пътят.

Конан почувства облекчение, че съкровището — не беше ли го нарекла Джина рог? — не се намираше на трона. Преди много години той беше взел сабята, която носеше сега, от един трон, не много по-различен от този, и не му се щеше да премине още веднъж през подобно изживяване.

Бомба̀та веднага отиде при сводестия вход и пъхна факлата си в него.

— Стълби! — промърмори той. — Колко дълбоко в недрата на този храм трябва да влезем?

— Толкова дълбоко, колкото е нужно — каза Конан и като отмести Бомба̀та, заслиза надолу.

Широките стълби се виеха надолу в недрата на планината и тук Конан видя следи от земетресението, което беше съборило статуите пред храма. Пукнатини като паяжини покриваха стените. Някога сякаш нещо бе ударило силно стълбите, сякаш бе преминало през тях и бе отместило част от стъпалата на цяла педя встрани. Тук някога е имало и паяци. Дебели паяжини препречваха тунела, но при допира с факлата на Конан те пламваха със съскане и се разтопяваха.

— Не ми харесва това, Конан — каза Малак. — Огун да ме порази, но не ми харесва.

— Тогава почакай горе — отговори му Конан.

— При плъховете! — Гласът на дребния човек прозвуча като писък и Зула тихичко се засмя.

Един последен завой и стълбите ги изведоха в дълга зала със сводест таван, подпрян с колони, които на пръв поглед приличаха на златни — по един ред край всяка стена. Почти половината от колоните обаче бяха съборени и парчетата от тях лежаха разпръснати по прашната мозайка на пода. От тях се виждаше, че колоните са от обикновен сив камък, обвит с тънък слой кован златен лист. Таванът беше плътно покрит със странни символи, от които Конан можа да разпознае само един: отвореното око върху бронзовите врати, което се повтаряше многократно сред другите рисунки. Той не можеше да разбере какво означава това.