Ян Ирвин - Тетрарх

— Амплиметът е достатъчно мощен, за да се включи и към далечно поле.

Стига да можеше да му се довери. А как можеше да му има доверие след всичко, което кристалът бе причинил?

Но пък тя се съмняваше, че амплиметът иска да остане тук. Горещината и на незначителен пожар бе достатъчна, за да го унищожи.

— Тогава да го потърсим. Мисля, че се сещам къде точно са го оставили.

Откриха тетрапода след обхождането на множество мрачни коридори и претъпкани складове. Весил помогна на Тиан да се настани на седалката, за ремъците занаятчията се погрижи сама. Тя се канеше да задейства приспособлението, когато мощен удар разтърси пода. Машината бе блъсната от ударната вълна, поваляйки Весил. Мъжът простена.

— Добре ли си? — изплашено попита Тиан. Тетраподът бе паднал върху крака му, опасяваше я фрактура.

Весил се надигна и отмести тетрапода.

— Малко насинен. — Той докосна бедрото си и потръпна, сетне се зае да изправя машината.

Мощен полъх се понесе по тунела отвън, затръшвайки вратата на едно от помещенията. Прах се завъртя във въздуха.

— Това не ми харесва, Тиан. По-добре върви.

— Ами ти?

Искаше ѝ се да се впусне с пълна скорост. След седмици на безсилие способността за дейност я изпълваше с нетърпение.

— Има и други хора, които трябва да потърся.

— Мога ли да помогна?

— Трудно би могла да се промъкнеш с тетрапода. Тръгни натам — посочи надясно, — после завиваш наляво, отново наляво, надясно и наляво. Ще се озовеш в дълъг коридор, който отвежда до главната яма. Бих дошъл с теб, Тиан, но трябва да потърся още един приятел. И то бързо. Ще можеш ли да се оправиш сама? Запомни ли какво ти казах?

— Никога не забравям напътствия.

Весил се усмихна. Погледът му я преценяваше. Той протегна ръка и каза усмихнато:

— Предвид всичко, което съм чувал за теб, изглежда е безсмислено да се притеснявам. Късмет!

— На теб също. Нека откриеш желаното.

Едноръкият затвори тъмните си очи.

— Илюзия, предполагам, след толкова дълго робуване. Но свободата зове. — Той се отдалечи.

Тиан се отправи по указания ѝ маршрут. Изпълваше я нарастващо лошо предчувствие. Въздухът ставаше по-топъл и по-задушен. Споходи я мисълта за Гилаелит. Той никога не бе пропускал да се грижи добре за себе си, несъмнено лиринксите също щяха да го обгрижват. Поне не беше получил амплимета. Макар и опасен, кристалът щеше да ѝ помогне да избяга.

Тя спря тетрапода, внезапно несигурна, че се е отправила във вярната посока. Странното пречупване, обгръщало всичко в продължение на дни, тук се усещаше още по-силно. Въздухът бе пълен с мехурчета асфалт, което бе невъзможно, и всичко около нея изглеждаше разтърсвано.

Странността изчезна внезапно. Сега я обграждаше съвсем обикновен тунел с меки стени. Тиан размърда пръстите на краката си, способна да оцени нещо, преди аварията приемано за незабележима даденост. Безпокойството ѝ се усили: мускулите на стомаха ѝ се бяха свили, по ръцете ѝ пълзеше неприятно усещане, а устата ѝ бе пресъхнала.

Внезапният грохот запрати тетрапода към стената на тунела. Ако тя не се бе оказала толкова мека, черепът на Тиан в този момент щеше да е строшен. Пясъчна вихрушка се стрелна по коридора. Скалата простена. Голям къс, тъмнеещ от тъмни втвърдени образувания, се отрони и отчасти запречи пътя.

Експлозията, разразила се в съзнанието на Тиан, бе дори по-могъща. Яркостта на видението едва не я накара да припадне. Ивици от полето се увиха около главата ѝ, затанцували в очите ѝ.

Със стон жената тръсна глава, за да прогони неясните образи. Тя отдели тетрапода от стената и продължи. Скоро навлезе сред гореща вълна, носеща със себе си нетърпима битумна смрад. Все пак Тиан продължи. Отвъд поредния ъгъл я чакаше червеникаво сияние. Черни, смъртоносни па̀ри пълзяха над пода. Асфалтът гореше.

Занаятчията побягна обратно с цялата скорост, на която бе способен тетраподът. А тя не беше висока — ставаше все по-трудно да извлича енергия от полето.

Вече почти достигаше мястото, където се бе блъснала в стената. Точно навреме, за да види как пукнатините проблясват с червеникав пламък. Пред нея започна да капе горящ асфалт. Огънят се разрастваше лакомо. Пожарът бе отрязал пътя ѝ и в двете посоки. Тетраподът застина — може би в синхрон с отчаянието ѝ, макар спирането му да бе породено от изчезването на полето.

Няколко нощи след посещението на скрутатора Ниш лежеше в палатката си, заслушан в слабия дъжд, трополещ по платнището. Разнеслата се сигнална свирка не му направи впечатление — аахимите непрекъснато си разменяха сигнали. Това вече не го засягаше. При появата на Флид бе изпитал слаба надежда, от която сега не бе останала и следа. Той все още беше пленник, пионка в игра, където залозите бяха светове. Всички негови замисли бяха пропаднали, макар и не по негова вина.