Ян Ирвин - Тетрарх

Схематизирането продължи, сега с намалени паузи от по няколко часа. Възпалението на кожата ѝ се влоши, започнаха затруднения със съня, освен това я споходи завръщането на стар страх, за който не се бе замисляла по време на новото си пленничество — замислите на амплимета. Пулсирането му загатваше, че той я наблюдава. Може би нямаше да ѝ позволи да го унищожи.

— Не остава време! — няколко дни по-късно каза Рил, обръщайки се към Лиет. — Не можем да се провалим точно сега. Не и когато сме толкова близо.

Разтърсванията станаха по-чести. Доколкото Тиан можеше да прецени по почивките, вече бяха минали три дни. Лиринкската паника се задълбочаваше. От изтощение заради удължените и интензивни сеанси Тиан започна да халюцинира. Струваше ѝ се, че каменните стени са станали прозрачни и ѝ позволяват да види дълъг черен тунел, по чието протежение има хора и лиринкси. Гилаелит също бе там.

Сетне тя видя тялото си. Погледът ѝ минаваше през схематизатора и собствената ѝ плът. Нажежено жълто сияние пулсираше над кръста ѝ.

След поредната халюцинация Рил осъзна пълното ѝ изтощение. Торгнадрът почти изпълваше кофата, но все още не бе завършен. Безкрилият прекрати сеанса, но остави Тиан в схематизатора. Тя бе прекарала вътре повече от ден.

— Извади ме — безсилно промърмори тя. — Имам чувството, че по кожата ми пъплят насекоми. — Дори и без маската околните неща ѝ се струваха странни.

Рил изглеждаше също толкова изнурен. Освен това по кожата му не личаха никакви цветове.

— Трябва да започнем отново след три часа. — Той доближи чаша до устата ѝ.

Тиан я пресуши, нетърпелива за убежището на безсъзнателността, само че сънищата ѝ бяха неспокойни — в тях дефектният торгнадр разпръскваше искри като фойерверк. Тя се сепна, разбудена от дълбоко усещане за нередност. Но не можеше да определи какво точно е нередното.

Залата се разтърси отново, разнесе се глух гръм. Върху косата ѝ се посипа прах, а тъй като трясъците не спираха, от тавана продължиха да се ръсят отломки, по-големи. Едно парче строши стъклена кофа надолу по редицата. По близката стена плъзна пукнатина, като рана, изпълнила се с гъста чернилка.

Мощен удар разклати подземието. Стените се разклатиха по подобие на желето, обгърнало Тиан. Наоколо притичваха лиринкси, които крещяха и проблясваха във всички цветове на дъгата. Човеци минаха край отворената врата (сред тях беше и мъжът с осакатеното рамо), подтиквани от лиринкс, стиснал подобие на остен. Старият Хюл изникна на прага и кресна нещо към Рил. Безкрилият, спрял да изслуша инструкциите, поднови приближаването си към Тиан. Кожата му бе покрита с цветове на неспокойство. За миг погледът му срещна очите на Тиан, а после маската отново се доближи към нея.

— Рил? Какво става?

Маската подави писъците ѝ и схематизирането продължи. Но процесът не протичаше правилно. Притокът на енергия бе изключително нестабилен. Може би полето чезнеше?

Тя искаше да пищи, но не можеше — схематизирането се бе превърнало в неспирна халюцинация. Бойни сцени нападаха ума ѝ: кланкери изстрелват огнени снаряди над стените на Снизорт; окървавен лиринкс собственоръчно разкъсва отряд войници; битумно езеро пламва и отразява пламъците в себе си…

Маската рязко бе свалена от лицето ѝ и халюцинациите изчезнаха. Непознат лиринкс изръмжа пред нея и отнесе недовършения торгнадр. Навсякъде около Тиан се сипеха отломки. Цареше хаос. Пленниците в схематизаторите пищяха. Самата Тиан също бе втрещена до писък.

Сред грохотите тя зърна Лиет сред редиците.

— Лиет!

Прозрачната тичешком обхождаше схематизаторите и задействаше освобождаващите механизми. Горната част на всяко от приспособленията се разтваряше. Тя се канеше да освободи Тиан, когато някакъв лиринкс изкрещя нещо от прага. Лиет понечи да извади занаятчията, но другият добави нов рев, очевидно заповед. Женската остави Тиан и изчезна.

Настъпи тишина, нарушавана от сътресенията и сипещите се късове. Жена от редицата на Тиан започна да се надига на свобода. Появи се бавно. Едрото ѝ мускулесто тяло бе покрито със слой желе. След като се отърси, робинята се отправи към близкия схематизатор и извади намиращата се вътре жена. Тъй като всеки освободен се впускаше да помага, само след минути всички пленници без Тиан бяха извадени. Петнадесет жени и двама мъже.

— Ами аз? — провикна се занаятчията.

Едрата жена потупа краката си и пое след останалите. Робите не можеха да си позволят да носят мъртъв товар.