Раймонд Фейст - ВОЙНАТА НА ХАОСА - ЦЯЛАТА САГА

Кралят заповядал построяването на училище, покриващо цяло каре в центъра на столицата, и през годините то било преизграждано и усъвършенствано, докато вече наподобяваше колкото училище, толкова и дворец. Когато било завършено, провели втори турнир и граф Данго успешно защитил славата си на първи фехтовач на света. Всеки пет години се събираха фехтовачи, за да се състезават за титлата Шампион на Двора на майсторите. Четири пъти Данго бе надделявал като окончателен победител, докато накрая една рана му попречила да се състезава повече.

Учителят, назначен за Майстор на турнира, даде знак на двамата състезатели и те заеха позициите си. Майсторът застана между тях, разпери ръце и те вдигнаха оръжията си. Майсторът хвана върховете, събра ги, след което отстъпи назад и извика:

— Дуел!

Тай мигновено приложи коварен горен удар, който почти улучи и принуди Хенри да направи стъпка назад. Тай настъпи с изпънато напред оръжие и с лявата ръка на бедрото, а не вдигната във въздуха за равновесие, както предпочитаха повечето фехтовачи. Баща му го беше научил, че няма много предимство в това, освен ако губиш равновесие, тъй като вдигнатата високо ръка ти отнема от енергията — не ужасен проблем на фехтовалния тепих, но можеше да убие човек в битка.

Хенри направи лек отскок и започна кръгово движение със сабята и Тай разбра, че се кани да опита същия троен ход, който почти му беше струвал „туше“. Вместо да изтегли на втората маневра, той изпъна ръка и направи необичайно ниско забиване, с което удари Хенри на по-малко от половин педя от колана му, но все пак ударът бе чист. Още преди Майсторът да го е обявил, самият Хенри извика:

— Туше!

Двамата състезатели застанаха мирно за миг, поздравиха се и се върнаха в двата края на арената. Хенри се приближи при чакащия го треньор, майстор фехтовач Филип.

— Той разбра какво си намислил — каза старият воин.

Хенри кимна, смъкна кръглия си шлем, похабен от днешните двубои, и леко задъхан, отвърна:

— Изглупях, че опитах един и същи ход два пъти. Той ме подмами да го опитам с високото си забиване. Накара ме да помисля, че е отчаян. — Взе подадената кърпа и изтри лицето си. — Опряхме до едно „туше“ за титлата.

— Колко лошо, че баща ти не е тук. И да спечелиш, и да загубиш, ти донесе гордост на фамилията си. Хал.

Хенри кимна.

— По-добре, отколкото очаквах, всъщност.

— Прадядо ти Арута е бил прочут фехтовач. Изглежда си наследил това умение.

Хенри се усмихна уморено.

— Добре, защото нищо не съм взел в стрелбата с лък от прапрадядо ми Мартин.

— За разлика от дядо ти и баща ти — каза сухо майсторът фехтовач.

Разбрал, че с редките похвали е приключено, Хенри въздъхна и каза:

— Или малкия ми брат.

— Или онова момче, което работи в ковачницата.

— Тъй че, искаш да кажеш, трябва да спечеля това.

— Това е идеята, общо взето.

Двамата състезатели се върнаха на тепиха, където ги чакаше Дворцовият майстор. Той протегна ръка и двамата младежи пак вдигнаха оръжията си. Майсторът сграбчи двата притъпени върха, след което дръпна рязко ръката си и извика:

— Дуел!

Двамата започнаха боя. Бяха равни в дарба и ловкост. Преценяваха, атакуваха, отстъпваха и отбиваха.

Опитните воини като Тал Хокинс и майстор фехтовач Филип съзнаваха, че двамата дуелисти са напълно равностойни: Тай имаше малко по-добра техника, но Хенри беше просто малко по-бърз. Победителят щеше да е този, който се възползваше от първата грешка на другия — било от загуба на концентрация, от погрешен разчет на времето или от умора.

Двубоят навлезе в своя ритъм, отсечен и отривист, прекъсван от кратки паузи, докато двамата противници си поемат дъх и се преценят взаимно.

Тай предприе свирепа висока атака и изтласка Хенри към неговия край на тепиха. Ако бъдеше принуден да прекрачи линията, щеше да загуби с фал.

— О… — отрони майстор фехтовач Филип, щом най-добрият му ученик заотстъпва сякаш на ръба да изгуби самообладание. Но преди да се е примирил с това, че ученикът му ще загуби пред хитрата атака, се случи нещо забележително.

Тай заби към най-високата точка, позволена за туше — туниката точно под лицевия предпазител, — ход, който трябваше да принуди Хенри да се задвижи надясно или наляво, тъй като нямаше повече място зад себе си. И в двата случая щеше да стъпи извън ограничената зона и да загуби двубоя — или да изгуби равновесие.

Но Хенри просто задържа левия си крак здраво на пода, само на два пръста пред крайната линия, изви тялото си и хлъзна десния си крак напред, оставяйки рапирата на Тай да се вреже във въздуха точно над платнената му туника. Хенри пък изпъна ръката си и Тай налетя право срещу върха на рапирата му.