Стефан Стефанов - Трубадур

Там, във Варна, на кея, увереността ми бе спаднала до нула и бях готов да се простя с живота си, за да не причиня повече страдание на Ирина. Сега се радвах, че тогава жаждата за живот бе надделяла и аз бях продължил борбата. Ирина не си бе струвала умирането за нея. Бях допускал фатална грешка многократно през целия си живот — все действах заради другите. Мотивацията ми бе изцяло външна, не бях правил нищо, защото го бях пожелал, а защото трябваше.

Някои хора вярваха в предначертаната съдба: каквото и да направиш, ще ти се случи едно и също. Дори да бе така, какво ми пречеше да правя нещо, защото го искам? Ето сега, Баба Яга ми бе казала: за да ти се отворят адските порти, трябва да откриеш Лемет. Майната им на адските порти! Щях да открия проклетата Лемет, защото исках да видя какво толкова неустоимо има в нея, че да поквари един сияен серафим; току-виж ми харесала и на мен.

Изправих се и вдишах дълбоко. Не исках да остана в Долната земя. Не исках и да умирам. Следователно, трябваше ми трети вариант. Щях да мина Лемет и между другото да се спусна в Ада, за да извлека Диана за косите оттам, ако ще и хиляда дяволи да застанат на пътя ми. Е, това вече звучеше като план на човек, който знае какво иска и го иска за себе си.

Да се самосъжалявам до умопомрачение насред пусто поле не бе най-добрият начин да намеря двореца, построен от Кемюел. Трябваше ми сега сър Оруел, за да ме изпрати там. Неговият талант да пътува от място на място, и то, където кракът му не бе стъпвал, бе удивителен. Дали и аз можех да го постигна?

— Представѝ си го — рече ми той.

— Как така да си го представя? — недоумявах аз. — Островът едва ли е въображаем. Или е там, или го няма. Не мога да си го измисля.

— Така е, но можеш да настроиш ума си към него — каза сър Оруел.

Двамата вече стояхме извън пределите на гората. Феликс пърхаше някъде високо над нас, виждах го само като сянка зад прострян чаршаф. Земята тук бе суха черна пръст, осеяна с мъртви стръкчета трева, оваляни в бучките, все едно се намирахме насред изоставена нива, простираща се отвъд мъглявия хоризонт.

— Представи си не конкретното място, а идеята за мястото, където искаш да попаднеш — продължи той. — Ако си бил там преди, извикай в паметта си фрагментни моменти, като снимки. Дори вече да са настъпили промени, ти ще се впишеш, ще се намърдаш между пластовете реалност и ще попаднеш на мястото, такова, каквото е сега. Преди време исках да изкача фиорд. Представих си как трябва да изглежда един фиорд по това, което съм чувал или съм виждал нарисувано, и фиордът се появи. Не знам дали някъде в Норвегия съществува точно този фиорд, но той бе като истински.

— Как да съм сигурен, че ще си представя точно острова на Кемюел? — попитах аз.

— Започни от дребните и неоспорими детайли — посъветва ме той. — Първо, щом е остров, значи е заобиколен от вода. Знаеш как изглежда водата, нали?

Аз кимнах. Обясняваше ми като на идиот, но и точно така се чувствах. Заформих в ума си вода, много вода, но ми се привиждаха ту море, ту река, ту течаща чешма. Пътешественикът в Долната земя до мен сякаш прочете мислите ми и поклати глава.

— Така няма да се получи, концентрирай се.

Концентрирах се и отново не се получи. Все още стояхме насред нивата. Сър Оруел се почеса замислено по носа.

— Все още си нов тук и затова приплъзването от място на място (както аз го наричам) не ти се отдава — заяви той. — Ще подходим по друг начин. Хайде да повървим.

Двамата тръгнахме, следвани от кръжащия над главите ни гарван. Нивата не бе особено удобна за прекосяване, но не се оплаквах. Ако ще и тиквено поле да ми се наложеше да прекося, само и само да стигна до острова на Кемюел. Големи оранжеви тикви, подаващи се под мръснозелен покров, с почти никакво място за стъпване покрай тях.

— Интересно решение — сподели сър Оруел, препъвайки се в една тиква. — Не е остров, но е някакво начало.

Погледнах в краката си и що да видя — тиквено поле.

— По-лесно е, когато си в движение — рече сър Оруел. — Вървиш, вървиш и наслагваш какво ще има зад мъглата пред теб. Не след дълго ще се озовеш там, закъдето си тръгнал.

Подходът му бе свършил работа с острова. Къде сам, къде с негова помощ, аз бях създал езерен бряг с остров някъде в далечината, който да бъде именно островът на Кемюел. Сега ми предстоеше да се справя сам със същото предизвикателство.

Закрачих уверено напред.

Първо промених релефа — пътеката ми залъкатуши покрай ниски хълмове, брулени от вятъра. Изкачвам поредния хълм и зад него има долина. Там някъде, сгушен между земните шепи, е дворецът. Ще има мост, но не подвижен, а масивен — красива дъга от камък, която е единствената му връзка със света. Мостът е прехвърлен над ров с вода, не над яма, бездна, чиито дълбини се губят в земните недра. Стените са високи поне тридесет метра и се сливат със земята, толкова изкусен строител е бил Кемюел. Още от основите се издигат нишковидни слепи аркади, които стигат до средата на стените. Следващото ниво е украсено с ланцети. Вратите на входа са високи и тесни, устремени нагоре. Над него, като стражи, се издигат две островърхи кули с тесни бойници. Между тях има тераса, която може да побере десетина души един до друг. Над островърхите арки навсякъде са накацали каменни гаргойли, които сякаш зорко бдят кой влиза и излиза.