Стефан Стефанов - Трубадур

Навлизайки в долината, аз затворих очи, казах си: „сега или никога“ и отворих само лявото си око. Затаих дъх и миг по-късно издишах облекчено. Мостът бе там, а краят му се губеше в мъглите, но различавах смътните очертания на сградата. В основата му земята свършваше и се спускаше отвесно надолу. Бях успял — намирах се на прага на двореца, който само очите на Кемюел можеха да видят. Изчаках за момент, след това отворих и другото си око. Първом то отказа да приеме съществуването на двореца, ала мен не ме бе грижа какво си мисли някакво си око. Образът се насложи и ето, че вече го виждах почти ясно. Не знам дали кръвта, която бях погълнал, бе повлияла на въображението ми, но знаех, че отвъд този мост ме чака една много самотна жена.

Лежах близо до каменния парапет в началото на моста и лекичко издухвах мъглата встрани от него. Бях сменил цвета на дрехите си от черно на кафяво-зеленикаво и бях оставил около мен да се плъзнат треви и ниски шубраци. Това бе последното ми изпитание и не исках да рискувам с фронтална атака. Дворецът бе поне пет пъти по-голям от манастира, в който се бе сврял серафимът и не знаех какво може да ме очаква там.

Търпението ми бе възнаградено — вече виждах отлично стените; изглеждаха така, както си ги бях представял. Зад зъберите забелязах движение — имаше стражи. Пред тънкокрилите порти — също, поне половин дузина. Не знам откъде се бяха взели, за тях не се споменаваше нищо в разказа на Баба Яга, а и аз не си ги бях измислил. Здравият разум се опита да ми обясни наличието им с факта, че пред мен се издигаше цял палат и че ако серафимът е искал да остави възлюбената си съвсем сама, е щял да й направи просто една гарсониера, но после се сетих, че се намирам в Долната земя, след като бях намушкан, удавен и изяден, и че здравият разум може да си гледа работата. Единственият път към замъка минаваше по моста. Въздържах се да се приплъзна направо вътре, защото рискувах да попадна на смъртоносен капан. Ако бях на мястото на Кемюел, щях да заложа такива, за всеки случай. Хм, дали това не бе неговата кръв, която говори вътре в мен?

Още търпение, драги, дупето на Лемет няма къде да избяга, казах си аз и продължих бдението си.

На третия час взе да ми писва. Какво толкова, като ме видят да идвам по моста? Щях да дойда като приятел, с открито лице и длани, обърнати напред. Не бе нужно да се промъквам като престъпник. Тъкмо се канех да се изправя и да се разкърша, когато отново здравият разум надделя и си спомних, че проклетият дворец е толкова таен и скрит, че само Кемюел може да го види. Дори и отдалеч едва ли щяха да ме сбъркат с шестокрил змей. Наложи се да се разкърша на място.

Събудиха ме гласове в далечината. Бързо отворих очи и се огледах — камуфлажът ми си бе на място. Бях направил поредното разтърсващо научно откритие за Долната земя — дори и насън можех да поддържам създаденото от мен.

По моста, откъм двореца, идваха двама мъже. Бяха все още далеч от мен и чувах само гласовете им, вятърът разпиляваше думите. Имах достатъчно време да ги огледам — високи здравеняци с мургава кожа, полуголи, обути в черни шалвари и препасани с бели пояси. Единият бе нарамил нещо като боздуган, цяла метална отливка — дълга дръжка, завършваща с ромбоидна глава, голяма колкото моята собствена. По уширението стърчаха малки шипове, дълги колкото зъби на куче. Другият бе заложил на ятаган, с размерите на средностатистическа дъска за гладене. Отсега можех да преценя, че са неприятни хора и избягването на познанство ми се стори адски приоритетно.

Когато ме подминаха, аз се сепнах от очите им — млечнобели, никакъв ирис. Дали не бяха слепи?

— Ниргал каза, че са вече близо — рече единият мъж. — Водят интересни екземпляри.

— Така ли? — попита другият. — Последните ни гости не си струваха обикалянето.

— Този път Кобал се е постарал. Води истински артисти. Хайде, да ги посрещнем.

Интуицията ми подсказа, че е време да се разкърша. Изчаках да се отдалечат и преди мъглата да ги погълне, тръгнах след тях. Синхронизирах стъпките си с десния и накарах земята да поема глухо всяко мое докосване. Следвах ги на двадесетина крачки разстояние, в готовност да призова още мъгла, в случай че ме усетят.

Мъжете изминаха няколкостотин метра и спряха на билото на хълм, а аз вървях тихо покрай тях. Скрих се между сиво-зеленикави камъни и се загледах в посоката, в която се бяха обърнали.

По склона се зададе колона. Един по един се появиха девет силуета. Три от тях бяха огромни, подобни на дворцовите стражи. Те крачеха ритмично, двама в началото на групата и един в края. Останалите шестима подтичваха, догонваха, залитаха и като цяло си приличаха на най-обикновени хора: четирима мъже и две жени. Вгледах се по-внимателно и забелязах нишка, която се опъваше между ръцете им, събрани две по две — тези хорица бяха пленници.