Стефан Стефанов - Трубадур

Труден избор.

Хвърлих се във водата и дадох всичко от себе си да създам наоколо течение. Усетих как замахна към мен и ноктестата му ръка потъна до китката. Бедрото ми бе разкъсано, но се изплъзнах на косъм. Изплувах на десетина метра от него, стискайки втория Близнак.

— Не можеш все да бягаш, Трубадур. Не можеш да се криеш безкрай. Аз имам зад гърба си цяла вечност търпение и упоритост — каза ми той и отново тръгна към мен.

— Аз също — изрече чужд глас.

Водата зад Кемюел избухна и две огромни мускулести ръце се мушнаха под мишниците му и го обгърнаха. Изви се бляскава синя опашка и се уви около кръста му. Кемюел изрева и се опита да се отръска от нападателя, но от небето като камък се спусна сянка и го прикова към дъното. В мрака, вече не осветяван нито от лед, нито от огън, аз виждах само плетеница от тела и плющящи криле и опашки. Водата вече се бе вдигнала дотолкова, че нямах дъно и се налагаше да плувам на място, за да се задържа.

Внезапно нещо ме удари в тила и аз се стреснах, но когато се обърнах, благодарих на щастливата си звезда — беше лодката. Прехвърлих се вътре и най-после си поех дъх.

— Нима си мислеше, че ще ти се размине? — долетя отново онзи глас, някъде отгоре.

В небето избухна огнена светлина, която ме заслепи. Когато отново можех да виждам нормално, боят беше приключил. Два серафима бяха сграбчили Кемюел в лапите си. Крилата му бяха изтръгнати до едно. Дясната му ръка висеше без китка. Долната му челюст частично бе изчезнала. Целият бе издран и окървавен.

От небето се спусна четвърти серафим и именно той осветяваше гледката с пламъците си. В сравнение с него Кемюел приличаше на дребен тийнейджър. Много бях доволен, че този последният не беше хлътнал по сукубата навремето. Той увисна над нас.

— Ледовете те криха няколко хилядолетия, Кемюел, и сигурно щяха да те крият още толкова — рече новодошлият с гръмовния си глас.

Падналият ме погледна с цялата злоба на света.

— Този е виновен, братко Серафиел. Искаше Лемет. Не можех да му я дам.

— Не си ми брат, Кемюел, ти си отстъпник — отвърна нареченият Серафиел, без дори да погледне към мен. — Приготви се да бъдеш наказан за деянията си!

Той вдигна ръка над главата си и тогава някой извика:

— Спри, не го унищожавай!

И четиримата се обърнаха като един към мен. Аз ли бях извикал?

— Моля те, не го унищожавай! — повторих аз, този път по-предпазливо.

Серафиел се усмихна кръвнишки и се приближи към мен.

— Ти, нищожно човече, за живота му ли молиш? — попита той.

— Не, само за едно око — отвърнах аз.

Те се спогледаха. Единият от държащите Кемюел сви рамене и Серафиел му кимна. Пленникът започна да се дърпа и да реве, но съвсем безкомпромисно два нокътя се забиха в очната му кухина и изтръгнаха лявото му око. Палачът го подхвърли към мен и аз го улових в шепи, преди да падне на мръсното дъно на лодката.

Серафиел отново вдигна ръка, когато аз си позволих отново да го прекъсна.

— Извинете… някъде в корема му си оставих и един нож…

Дали не си насилвах късмета?

— Яхоел! — извика главният. Онзи същият, който ме беше уредил с око, бръкна в раната на падналия, игнорирайки изцяло писъците му, напипа Близнака и го хвърли към мен. Острието се заби в пейката на милиметри от чатала ми. Схванах намека и без да си взема довиждане, помолих наум лодката да ме откара далеч от тази огнедишаща компания.

Когато ни деляха вече стотина метра, станах свидетел на екзекуцията на серафима Кемюел. Извършиха я лично тримата му братя Яхоел, Катерал и Серафиел. Макар и допреди минути да се бе опитвал да ме убие, аз се насилих да изпитам някаква жал към него. Уви, не успях. Сърцето ми бе от лед, кръвта ми — от огън. Аз бях гибел за мафиоти, нимфи, вещици, а напоследък — и серафими. Когато братята му го разкъсаха на парчета и ги изгориха с дъха си, аз изхвърлих Кемюел от ума си. Работата ми при него бе приключена.

Огледах окото, лежащо в дланта ми. Нямаше как да го използвам, без да е част от мен. Мисълта, какво трябва да си причиня, ме изпълваше с ужас, но вече бях стигнал твърде далеч. От Адските двери ме делеше само вагината на една забравена от боговете сукуба. Нямаше връщане назад. Вдигнах ръка към лицето си и забих пръсти в лявото си око. Болката надхвърли очакванията ми, но я изтърпях. Извадих окото си и за миг половината свят изчезна. Хванах внимателно окото на серафима, завъртях го с ретината навън и старателно го наместих в кървавата дупка. Сценаристите на „Спешно отделение“ щяха да ми се изсмеят, но това не бе високотехнологична зала за хирургия, а Долната земя. Нещата тук се случваха по друг начин.