Стефан Стефанов - Трубадур

— Къде си, нещастнико?! — извика той и се огледа. — Мислиш си, че ти си достоен за Лемет?! Мислиш си, че ще разтвори крака за теб и ще те пусне в Ада?! Та тя не го стори дори за мен!

Огънят му изпълни залата и всичко дървено около него лумна. Той се затича напред, биейки бясно с криле и разпалвайки жупел около себе си. В момента, в който се озовах зад гърба му, аз се оттласнах от колоната, стъпих върху една горяща маса, прелетях няколкото метра, които ме деляха от него и се стоварих с цялата си тежест между шестте му криле. Единият кинжал се заби в гърба му, а другият раздра едното ципесто крило. Кемюел изруга и с рязко отърсване ме отхвърли, отскочи, плесна с криле и се завъртя във въздуха, бълвайки нов убийствен плам към мен.

Огънят в кръвта ми срещу огъня насреща. Гибелният облак се разпръсна, преди да погълне ръцете ми, аз използвах момента на изненада, тласнах се към него, замахнах и прокарах дълбока бразда по лявото му ребро. Той се завъртя около оста си и изпрати срещу мен нов огнен поток, но аз се претърколих под една маса, която пое удара и се разцепи като стар въглен.

Потърсих укритие зад най-близката колона и отново го оставих да излее яда си върху мебелировката.

— Има нещо ново в теб, Трубадур! Не си същият нещастник, който заби нож в гърба ми! — чух гласа му. — Излез и се бий като мъж! Излез и умри като мъж!!!

Естествено, че нямаше да изляза. Не и преди да съм облизал цялата кръв от лезвиетата на Близнаците. Кръв срещу кръв, огън срещу огън. Малка част от Кемюеловата същност бе преминала в мен, но ми даваше все някакво предимство. Усещах огъня жив в тялото си и виждах всичко около мен по нов начин.

Не е била светлина. Хилядолетия наред хората си бяха представяли серафимите като ефирни създания с бели одежди, които излъчват божествена светлина. Бил е, чисто и просто, огън. Серафимите, шептеше ми новата ми кръв, са огнени създания, огнедишащи змейове, онези същества, които първи са изпълзели на сушата и са я населили. Първи те, змейовете, са били слугите на бога и са заели мястото в нозете му. Нищо романтично нямаше в тях, нищо красиво и ефирно. Не се сражавах с ангел, носещ блестящ меч от светлина, а с грозен змей, бълващ огнени стълбове.

Кемюел се издигна нагоре към тавана, след това се спусна стремглаво към мен, обвивайки колоната с пламъци. Аз успявах да ги държа далеч от мен, но силите ни в контрола над този елемент бяха неравностойни. Аз просто бях откраднал малко, а той представляваше неизчерпаем извор.

Не можех да се крия до безкрай и да обикалям около една и съща колона като в детска игра на гоненица. Имах належаща нужда да предприема нещо срещу врага си, но главата ми не можеше да роди какво.

— Хайде, страхливецо, удрящ в гръб! — извика Кемюел някъде към мен. — Излез насреща ми и ми покажи с какво ще впечатлиш Лемет!

И ето че започна да се оформя идея. Сукубата бе ключът към Кемюел. Тук, в горящата зала, нямах шансове срещу него. Не бе нужно да приемам предизвикателството му, където на него му е удобно. Имаше битки, в които трябва да излезеш срещу врага си; имаше битки, в които можеш да го удариш в гръб, за да победиш; имаше и такива, от които просто бягаш, докато не получиш по-добра възможност.

Използвайки прикритието на колоните, аз хукнах към изхода, а огнедишащият серафим се спусна подире ми с пламъци. Опитите ми да си припомня двубоя на воля в къщичката на Баба Яга най-после сполучиха — крилете му се удариха в един от канделабрите, който се залюля по моя команда и противникът ми изгуби устрема си, давайки ми няколко ценни секунди, които използвах, за да излетя през отворените врати.

Дворът бе празен — потърсилите убежище се бяха изпокрили или евакуирали далеч от бесния звяр. Стъпките ми отекваха самотно. Дъждът бе спрял, дори плочите не бяха вече мокри. Почти преполовил двора, погледнах през рамо и видях как витражът се пръсна на парченца, за да пропусне връхлитащия серафим. Шестте крила го извисиха над земята, след което той се спусна като вихър към мен.

Достигнах външните порти преди него и се проврях през процепа, оставен при идването ми. Огънят ме блъсна в гърба и наметалото ми пламна. Успях да се освободя от него само с мисъл и то полетя назад и нагоре. За разлика от него, аз вече тичах напред и надолу. Трябваше да избирам между риска да си счупя врата по стълбите в тъмнината или да стана жива факла. Някъде зад мен Кемюел се издигаше в небесата, за да ме открие отново.

Достигнах ледовете, но не забавих темпо. Чувах го как крещи зад гърба ми и плющи с криле. Едно огнено кълбо, което се разби на десетина крачки от мен ми подсказа, че преследвачът е близо.