Стефан Стефанов - Трубадур

— Разбирам — промълвих аз.

— Не, не разбираш, на лицето ти е изписано! — въздъхна архидяконът. — Има време, чедо Трубадур, ще свикнеш и ще вникнеш. А защо ти е нужен игуменът?

— Търся един човек, отче Каленик, и подозирам, че игуменът би могъл да ми помогне. Налага ми се да се спусна в Ада и само една може да ми отвори вратите: Лемет.

Той извъртя глава и ме стрелна с поглед, но бързо се овладя.

— Това име… опасно е да се произнася — рече ми той.

— Защо?

— Чедо Трубадур, нашият игумен е много чувствителен към името, що ти така лекомислено изрече. Съветвам те да откриеш бързо своето място сред нас, да се смесиш с братята и да забравиш за това име.

— Съжалявам, отче Каленик — рекох аз. — Но съм дошъл да говоря с Кемюел, а не да търся забвение.

— Може би игуменът не иска да ти помогне. За него това е прекалено лично.

— По един или друг начин ще го накарам да ми разкрие къде е заточил Лемет. Изминах дълъг път дотук и няма да ме спре нечия „чувствителност“. За мен също е лично, вярвай ми — отвърнах аз.

Архидяконът ме изгледа от глава до пети, сякаш да ме прецени дали си струвам времето. Ъгълчетата на устните му увиснаха и той промълви:

— Добре тогава. Последвай ме в покоите на игумена.

Той заобиколи олтара, куцукайки, и аз го последвах. Там имаше арка без врата, която водеше в пълен мрак. В момента, в който гърбавият и куц архидякон пристъпи в тъмното, аз забих от горе на долу единия Близнак в гърба му, вдясно до гръбнака и с мигновен замах вкарах другия отдолу нагоре под лявата му мишница. Той ахна и се отпусна в ръцете ми. Придържайки го с кинжалите, аз го завлякох няколко стъпки напред в мрака и прошепнах в ухото му:

— Не ми губи времето, Кемюел. Кажи ми как да открия Лемет и ще те пощадя.

Той се опита да размърда ръце, а аз натиснах с остриетата и започнах да отделям мускулите от костите, а върховете раздираха органите му. Кемюеловата уста блъвна кръв, но не пусна и думичка да излезе. Аз рязко извадих кинжалите един след друг, извивайки ги в последния момент и го оставих да падне на студения под.

— Вратата на Ада е отворена за Лемет! Трябва да мина през тази врата, Кемюел — рекох аз. — Ориста ми ме очаква там! Кажи ми къде е изгората ти и ще те оставя на мира!

— Никога! — изрече той едва-едва. — Никой няма да я има, само аз!

Той протегна ръце и тръгна да пълзи по пода, оставяйки мазна червена следа.

— Задръж си я, глупако! — извиках подире му. — Искам само да знам как да премина през портите!

— Глупакът си ти! — процеди през зъби той. — Нищо не знаеш, чедо Трубадур!

Той успя да пропълзи няколко крачки. Не го последвах, все още бе в обсега ми. Дотук с великия паднал ангел. Гневът се изливаше вътре в мен, леденостуден и овладян, готов да го насоча към когото и да било. Край с игрите, Кемюел, край с цирка. На свирача с двата ножа му бе писнало.

— Лемет знае думите, но никога няма да ги сподели с теб, чедо. Няма какво да й дадеш в замяна на този дар! — извика той със сетни сили. — Погрижил съм се! Тя е моя и няма да се отдаде на друг!

Той извърна глава към мен и ме погледна с бледосините си очи. Устата му бе цялата омазана с кръв, но той се усмихваше.

— Само моят взор може да открие двореца!

— Така да бъде — рекох аз, скочих върху му и прерязах гърлото му. Той замлъкна, последният шум, излязъл от него, бе тихата въздишка на струйката кръв, пръснала от прореза. Изправих се над него и го погледнах без капка съжаление: дребен, гърчав, куц — това ли бе останало от могъщия Кемюел? Очевидно цената на поражението, нанесено от събратята му, бе жестока. Къде си я скрил, паднали? Нима тази тайна бе по-ценна от живота ти?

Надявах се, че смъртта му ще свали заклинанието и току до манастира ще се появи дворецът, който търсех. Слабо се бях интересувал от митове и легенди, но обикновено смъртта на онзи, направил магията, я разваляше. Серафимът бе мъртъв, убит от простосмъртен, след хилядолетия криене от безсмъртните си врагове. Нима в това нямаше ирония?

Обърнах му гръб и застанах срещу олтара. Силата на традициите — за това бе говорил по-рано той. Квасим хляб (или не квасим, това бил въпросът), прекръстваме се и постим в неделя. Не защото имаме потребност, не защото знаем какво се крие зад този символизъм, а защото сме си създали навик. Навикът се е превърнал в потребност. Потребностите определят как живеем, към какво се стремим и кои сме ние. Поглеждам ръцете си, омърсени с кръвта на серафима. Навик ли беше това, да мия ръцете си в чужда кръв? Потребност ли? Ако погледнех сега назад, щях ли да видя алтернативни решения на това да режа гърла и стрелям в челото? Дали ако не му бях досаждал прекалено дълго, Кемюел нямаше да се съгласи да ми покаже къде е скрит проклетият дворец?