Стефан Стефанов - Трубадур

— Това е, сър Трубадур. Оттук нататък пожелахте да сте сам! — каза той и ми подаде ръка. — Още веднъж, благодаря ви за всичко! Дано се срещнем отново в този чудат свят!

— Знае ли човек, след година-две… — отвърнах аз и разтърсих ръката му. После се обърнах към езерния бряг. Хоризонтът бе станал тъмен, нищо не се виждаше от проклетия дъжд. Лошото бе, че нито столетникът, нито аз го бяхме предизвикали. Който и да бе отговорен за него, се намираше отвъд черните води.

Лодката се появи бавно от нищото.

Първи бяха вълничките, които достигнаха брега в краката ми, предвестници на нещо много по-голямо и по-важно. След това лениво, като августовски ветрец, лодката изплува пред очите ми и се плъзна към мен. Беше най-обикновена кафява дървена лодка, без пътници, без гребла, дори без прът за направляване в плитчини. Носът й бавно заора в калта пред мен и движението й спря.

Изчаках няколко секунди, огледах се, но не се случи нищо. Повдигнах крак и прекрачих вътре. Дъските изскърцаха приятелски и аз стъпих и с другия си крак. Щом се озовах вътре, сякаш невидим капитан нареди на лодката да потегли и плавателният съд леко се отблъсна от брега, все едно отвъд носа бяха застанали половин дузина помагачи. Когато се отдалечи на няколко крачки от плитчината, лодката се завъртя около оста си и плавно пое през непрозрачните води.

В продължение на няколко минути стоях драматично изправен срещу дъжда и вятъра, в очакване да зърна отсрещния бряг. После осъзнах, че съм на лодка, която постоянно се клати насред мрачно езеро и че наблизо няма кой да оцени драматизма ми. Ситуацията ми се утежни още повече, когато дъждът започна да пълни лодката и цялата ми концентрация отиде да изтласквам с мисловни вълни проклетата вода през борда. Затова седнах и се концентрирах върху непосредствените си нужди, т.е. да не потъна, докато стигна до острова.

Постепенно дъждовните капки се разредиха, стана по-студено и падащата от невидимото небе вода придоби нова агрегатна форма. Вълните на езерото утихнаха и около мен заплуваха ледени корички. Снегът и ледът сияеха със собствена приглушена светлина, която придаваше на черното драматизъм, който аз едва ли щях да постигна сам. Покрай лодката ми вече се поклащаха големи парчета черен лед и не мина дълго, преди да видя насреща си истински тридесетметров ледник, който лодката подмина лениво, отърквайки леко ляв борд в него. Вече плавах сред гигантски ледове, замръзнали грамади, изглеждащи сякаш крият хилядолетни тайни. Някои от тях имаха причудливи форми като протегнати ръце или замръзнали пречупващи се вълни. Мъничката ми лодчица се носеше между тях по път, който единствено тя познаваше, и на мен ми оставаше само да й се доверя и да се насладя на гледката.

Видях насреща си смръзнал бряг и се сетих, че е време за драматизъм. Изправих се, стъпих с един крак на борда и пуснах пелерината ми да се дипли зад мен. Отново не забелязах никого наоколо да се впечатлява, но определено се почувствах по-добре. Носът се удари в брега и за малко да изгубя равновесие, когато мисълта ми, по-бърза от мен, се сети, че контролирам частично околната среда, и сгъсти въздуха пред мен; ето защо не се прекатурих презглава и лиших евентуалните си посрещачи на острова от възможността да се посмеят на мой гръб.

Добре, стъпих на твърда земя. Твърда и студена, нека отбележа. Ако можеше да се вярва на Баба Яга, бях прекосил успешно границите, създадени от серафима Кемюел.

Мракът все така ме обгръщаше и видимостта бе силно ограничена. За мой късмет, релефът наоколо открояваше широка пътека, която да следвам към вътрешността на острова, а и сияещият лед; сковал бреговете; ми бе достатъчен ориентир накъде е грешният път.

Поех напред, обмисляйки стратегията си. По всичко до момента личеше, че имах талант да се справям с опасни противници, но за разлика от обичайните главорези (добре де — и вещици, и горски уроди), този път ми предстоеше среща с истински ангел. Като момче, отрасло под покрива на Яред, за мен от малък религията бе аналогична на фантастична детска приказка. Яред ме учеше, че тя е измислена и рафинирана с една-единствена цел — като инструмент за упражняване на контрол над хората. Ако преди седмица някой ми бе казал, че наистина съществуват ангели, щях да го пратя да се прегледа. Сега аз самият бях вече за преглед…

Какво да очаквам? Дъртата вещица спомена криле, шест впрочем, значи щеше да лети. Това му даваше възможност както за изненадващи атаки, така и за бързо оттегляне извън моя обсег. Следователно, стратегията ми щеше да бъде да го държа близо до себе си или притиснат някъде натясно. Следващото, което бях запомнил — мечът — също ме притесняваше. Моите кинжали се бяха оказали изключително ефективни в Долната земя, но противник с меч щеше да има предимства като обсег и сила на удара. Още една причина да съм по-плътно до него. Последното от описанието ми бе най-неясно — гибелната светлина. Дали това означаваше, че е способен да ме ослепи? И как по-точно се генерираше въпросната светлина?