Стефан Стефанов - Трубадур

— Не зная, сър, повече не го видях. Помня само копитата и може би рога — големи, разклонени рога като на елен. Гигантски лопатар? Може би. Тогава аз припаднах. Когато се свестих, тя отново дойде при мен, целува ме, прегръща ме и ми обеща, че повече никога няма да напусна гората й. Оттогава насам е идвала десетки пъти. Сега като се замисля, май съм тук от близо четири години.

— Да, сър Оруел, най-вероятно — казах аз. — Помните ли през коя година пристигнахте в Конго?

— Разбира се, паметта ми е непокътната! — рече той. — Добре че онова чудовище не ме бе ударило в главата. Беше месец ноември, 1884 година! Тъкмо бяхме преживяли ужасното земетресение в Колчестър!

— Ами да, близо четири-пет години, откакто сте тук — излъгах аз. Можех ли да му кажа? А и да го сторех, какво щеше да се случи с него, да получи удар и да умре? Щеше да направи още една крачка към лудостта, ето какво. Горкият нещастник вече бе изстрадал достатъчно. Колко ли от тези сто и тридесет години бе прекарал в плен, осакатен? Наказание за кое, че е търсел познание?

— Бягайте оттук, сър Трубадур! — подкани ме той. — Приятно ми бе да поговоря отново с човек, но не искам да Ви сполети моята съдба. Може би господарката на гората все още не знае за вашето присъствие и имате шанс да се измъкнете.

— Не се ли опитахте отново да се преместите с мисълта си? — попитах го аз.

— Опитах. Към хиляда пъти. Както и да се изцеря — той тъжно поклати глава. — Тази гора не е като останалите места, на които съм бил. Някаква сила блокира ума ми. Обречен съм да остана тук завинаги. Бягайте, сър Трубадур, спасете музиката си. Тук бихте имали само един обречен слушател.

— Боя се, че забравих лютнята си, сър — отговорих му аз и извадих Близнаците. — Но съвсем случайно си нося инструменти, с които свиря не по-зле. Излез!

Чух гукащия й смях и тя се показа иззад дървото на десетина крачки от мен. Изглеждаше точно така, както ми я бе описал Оруел: стройна, деликатна, златокоса и гола. На малките й розови устни бе цъфнала невинна усмивчица. Лека като вятъра, тя се понесе към нас. На две крачки от мен разтвори тънките си ръце, за да ме прегърне, и протегна бялата си шия, за да ме целуне. Аз стрелнах лявата си ръка напред и върхът на острието опря кожата й. Девойката увисна във въздуха, след това сякаш вятърът я духна обратно и тя отстъпи. Устенцата й се нацупиха.

— Аз те желая! Не ме ли харесваш? — попита ме тя със звънкия си глас.

— Никак даже — отвърнах аз. — Уморих се от красиви жени.

— Свали тези грозни ножове, Трубадур, и ме вземи! — настоя тя, хвана с ръце гърдите си и се изпъчи напред. В отговор, аз скочих към нея и нанесох удар от горе на долу, който можеше да прониже гръдния й кош до ефеса, но тя го избегна, избегна и втория ми замах с другата ръка, след завъртане. Отскочи назад и се озова приклекнала върху един дебел клон малко над мен.

— Ти си лош, Трубадур! Какво съм ти направила? Аз искам и давам само любов! — изчурулика ми тя.

— Какво си мислиш, че правиш, и какво всъщност правиш, са две различни неща, горска господарке! — извиках й аз. — Освободи този мъж и ще те пощадя!

Тя се засмя като малко момиченце в парка с близалка и ме прескочи ефирно, озовавайки се точно до сър Оруел. Клекна до него и обгърна главата му с ръце.

— Милият ми Брандън, тук му е толкова добре с мен! — каза тя и го погали по челото. — Аз се грижа за него, обичам го и той ме обича!

Бавно тръгнах към нея с разперени ръце и кинжали, насочени към земята. Надвесих се над тях и й казах:

— Край с любовта ви, горска господарке. С Брандън ще си вървим!

— Ще си вървите, но само ако краката ви държат! — отговори ми тя и се засмя. Аз посегнах отново да я наръгам, когато гарванът изграчи зловещо. В такива моменти е добре да се доверявате на гарваните. Хвърлих се встрани и се претърколих, а на доскорошното ми място се приземиха две копита, които накараха земята да потрепери. Чудовището нададе мощен рев и се обърна към мен. Дадох си две секунди: една — да се изправя, и една — да го погледна. На третата вече бягах през гората.

Той ме последва, трошейки всичко по пътя си, и нямаше как, след като бе висок около три метра и тежеше вероятно към един тон. Не беше елен, тичаше на два крака. Рога, както правилно бе забелязал Оруел, си имаше, при това в излишък — големи, широки и сигурно, много красиви на подходяща светлина над камината. Виж, очите му, те не бяха никак еленски. Горяха като два зелени въглена върху еленската муцуна, ако можеше въобще да има зелени въглени. Знаех, че няма да му избягам, защото, докато аз си търсех път, той си го проправяше, но не можех и да му изляза в открит двубой. На няколко пъти за малко да ме хване, но му се изплъзвах на косъм. Усещах, че нямам време, затова трескаво се оглеждах в сумрака за нещо, което би могло да ми свърши работа.