Стефан Стефанов - Трубадур

Открих го, естествено. Човекът-елен зад мен може и да бе роден в тази гора, но аз бях роден да оцелявам. Яред никога не жертваше открито хората си. Оставяше ги да се оправят сами и им предоставяше възможност да развият неповторим талант да оцеляват. Нямаше да стана най-добрият (и навярно последният), ако не бях усвоил способността да използвам околната среда.

Втурнах се към корените на дървото и преди да си разбия главата, се наведох и се плъзнах надолу по склона. Чудовището зад гърба ми направи скок, с който прескочи баирчето и навярно щеше да се стовари отгоре ми, ако не беше големият олисял бор. Аз едва се скрих под стърчащите клони и чух как тежкото туловище се натресе в дънера на дървото. Последва жесток рев, когато човекът-елен осъзна, че се е нанизал на три от черните голи клони, стърчащи като таралежови бодли от мъртвия дънер. Няколко други се бяха отчупили, но за мен това нямаше значение. Създанието кървеше, и то тежко. Опита се да се освободи, но след миг откри, че това е трудно, след като посякох с кинжал десния му крак отзад. То изтръгна туловището си от дървото, залитна и се стовари по гръб на земята, където вместо мека шума, го чакаше по-тънък дънер, но все така покрит с лиси клони, дълги около лакът всеки.

Тръгна да става, но не можех да му позволя да го направи току-така. С един скок се озовах зад него, сграбчих с една ръка рогата му и с другата забих кинжала дълбоко в гърлото му. Отскубна се от хватката ми, но колкото повече се въртеше, толкова повече поражения нанасяше оръжието ми в меката му плът. При поредното извъртане използвах момента и забих отзад във врата му втория кинжал, чувайки как остриетата се удрят едно в друго. Чудовището пръскаше кръв навсякъде, главата му се въртеше, тялото му се тресеше, но вече нямаше силата да се изправи от бодливото легло, което му бях предложил. С всяка капка кръв, оплискала тревата наоколо, силите му се изцеждаха. Когато чух последния му стон, аз натиснах рогата му надолу и извадих кинжалите си един по един. Със звяра бе свършено. Последното, което направих, бе да хвана члена му и да го отсека. Той се провеси в ръката ми като половинметрова змия.

Огледах се, ослушах се и скоро чух плясък на крила. Феликс се появи над мен, направи едно кръгче и полетя обратно. Побързах да го последвам.

Когато се върнах, ги заварих отново един до друг. Разликата бе, че този път девойката изглеждаше наистина уплашена. Аз захвърлих парчето от звяра, което носех, в нозете й и я попитах:

— За какво ти е бил Брандън, след като си имала това?

Тя не ми отвърна, само се разплака.

— Тръгваме си, но не и преди да го излекуваш — наредих й аз. Господарката, която вече не беше чак такава господарка, кимна. Аз продължих: — В замяна, той ще дойде отново при теб. Но посмееш ли да приложиш някой курвенски номер…

Разбра ме и без да довършвам. Тя постави ръце върху пострадалите крака на сър Оруел и само след миг те придобиха по-нормален вид. Той ахна, опипа ги, след това направи опит да се изправи. Първия път падна, но след това, подпомогнат от девойката, стъпи успешно и се засмя. По лицето му потекоха сълзи от радост.

— Благодаря ви, сър Трубадур, вие сте ангел! — извика той.

— Никак даже — отвърнах мрачно аз. — Да вървим.

Той се освободи от ръцете на момичето, после ме погледна гузно, обърна се към нея и я целуна по устните. Тя сякаш се изуми и за момент се усмихна. Сър Оруел нахлупи шлема на главата си, протегна ръка, на която Феликс чинно кацна, и застана до мен. Аз погледнах още веднъж към господарката на гората, която щеше да остане сама, но не успях да я съжаля. Бях вече нов човек. Не бях спасил сър Оруел, защото му съчувствах. Просто имах нужда от неговата помощ с пътуванията.

— Как го направихте, сър Трубадур? — попита ме той, докато вървяхме през все по-рехава гора.

— Както и всичко останало, сър Оруел — отвърнах му аз. — Манипулирах средата около мен, но го правех нежно. Камъче, дръвче, стърчащ корен, друго дърво, второ, трето… Магията на тази господарка ви е пречела да се преместите, да направите нещо голямо. Аз действах в периферията на нейното внимание и успях да я надхитря.

— Вие сте гениален приключенец! — възкликна той.

— Не, сър, гениален убиец! — не звучеше никак скромно, но скромността бе едно от качествата, които бях изгубил, излизайки между краката на Камила.

Не след дълго стояхме на брега. Пръстта бе преминала в кал, а калта се миеше от водите на езеро. Чух глух тътен, мъглата почерня, а над нас се заизсипва проливен дъжд. Сър Оруел въздъхна и тропическото му облекло преля в зелена пелерина с качулка. Последвах примера му и се сдобих с подобна дреха, но в черно. Гарванът успя някак си да се навре под мишницата му на сушинка.