Стефан Стефанов - Трубадур

Тъкмо се канех да стана, когато гарванът изведнъж започна да се мята като обезумял, както при влизането ми в къщата. Изгледах го, след това се обърнах към вещицата.

— Що за птица е това?

— Глупава птица, Трубадур, просто една глупава птица. Пазя я за обяд на котарака.

— Бих искал да я взема с мен — казах аз. Не че харесвах гарвани, просто си представих, че допреди час гласяха и мен за обяд на домакините. Това породи някаква естествена симпатия в главата ми към птицата в клетка. Аз поне имах някакъв шанс да се защитя.

— Хм! — Баба Яга се намръщи под качулката си. Котаракът измяука въпросително и повдигна муцуна към нея. Тя избута главата му с длан и ми рече:

— Вземай го и се махай, ще ми падне друго пернато!

— Благодаря ти за помощта, вещице! — рекох аз и откачих клетката от кукичката на тавана. — Ще те запомня с добро, макар че се опита да ме изядеш!

— И аз ти благодаря, Трубадур, че си тръгваш — отговори ми тя. — Вместо да ме натикаш в пламъците на пещта!

Котаракът не се сбогува, само ме гледаше лошо, задето му отмъквах гарвана. Птицата, сякаш разбрала за какво си говорим, бе притихнала. Кръглото й око не ме изпускаше от поглед. Аз прибрах ножовете си в колана и бутнах вратичката, която се открехна навън. Погледнах за последно към проснатата на пода бабичка и скочих долу.

Вратата се хлопна зад гърба ми. Обърнах се — къщичката беше изчезнала, видях само дървета. Отново бях в гората, но вече не изглеждаше по същия начин. Светлината бе помръкнала, повече сиво и черно, почти никакво зелено. Шумовете бяха изчезнали. Крачех сам в безмерна тишина и стъпките ми отекваха ясно и отчетливо.

Сетих се за птицата в ръцете ми и огледах клетката. Беше направена от кости, свързани помежду си със сухожилия. Понечих да ги разделя, когато гарванът клъвна през пръстите ми и разби костения си затвор. С още два удара направи достатъчно широка дупка, за да се провре, натика главата и торса си и изтръска криле. Аз пуснах клетката на земята, тя се дочупи и гадинката бе свободна. Изграчи веднъж към мен, размаха криле и тромаво се отдели от земята. Проследих я с поглед как каца на един клон недалеч и изграква отново.

Реших, че иска да я последвам, затова и го направих. Нямах никаква представа накъде да тръгна за острова на Кемюел, а и се намирах в достатъчно объркан свят, за да вярвам на посоките. От друга страна, гарванът поне ме водеше нанякъде. Надявах се, че не към засада от ято гарвани-людоеди.

Той ту прехвръкваше, ту спираше да ме изчака, като забавех ли се, бивах възнаграден със силен грак. В тъмното не бе никак лесно да го следвам, чудех се как успява и самият ми водач да се движи, без да нацели челно някой клон. На няколко пъти стъпих накриво, издрах ръцете си, набодох се на стърчаща клечка и ритнах дънер. Проклетото пернато не проявяваше никакво съчувствие към охканията и проклятията ми и ме водеше все по-навътре. Подвиквах му и го питах къде отиваме, ей така, знаейки, че няма да ми каже, и някак си останах разочарован, че накрая не получих никакъв отговор. Добре де, та това е Долната земя! Какво пречи птиците да могат да говорят? Можех да се разбера с него на поне шест човешки езика!

След не знам колко си време гарванът започна да обикаля в кръг и да грачи възбудено. Аз забавих темпото и извадих единия кинжал за всеки случай. Гарванът кацна на един клон ниско до земята и удари няколко пъти с човка до него. Аз се приближих до дървото и чух глас:

— Феликс! Та това си ти!

— Хей! — подвикнах аз.

— Феликс, довел ли си някого?! — гласът беше мъжки. След миг видях и самия мъж. Лежеше в корените на дървото, подпрял гръб о̀ грубата кора. Изглеждаше ми към петдесетгодишен, с гладко, слабо лице и очила; имаше къса тъмна коса, която стърчеше неспокойно над челото му, и малко клепнали уши. Бе облечен в жълтеникави дрехи — къси панталони и риза, а под мишница стискаше тропически шлем. Краката му бяха изключително подути, синкави, единият странно извит настрани.

— Привет! — поздравих го аз и прибрах ножа.

— Добра среща, друже! — каза той. — Безкрайно много се радвам, че те виждам, макар и животът ти да е в смъртна опасност!

— Моля? — попитах аз. Не обичах да поставят живота ми в смъртна опасност след първото здрасти. Човекът май се стресна, затова побърза да ми обясни.

— Тази гора е опасна! Господарката на гората, както и нейният питомец! Вещицата, странниче, тя ще дойде за теб, както дойде и за мен!

— Каква вещица, кой си ти? — запитах го аз. Аман от вещици.