Стефан Стефанов - Трубадур

Използвах момента, за да огледам чудовищната си домакиня, щом пламъците я озариха. Тя седеше на пода, с крака, прострени напред. Там, където трябваше да има стъпала, видях само чуканчета. Самите й крака, подаващи се под полите й, бяха тънки и сухи, с жълта кожа на петна, плът сякаш липсваше. Над полата жената бе наметната с къса наметка от нещавена кожа, която обаче не покриваше голите й гърди. Те висяха отпуснати в скута й, плоски и дълги, стигайки почти до коленете й. Главата й бе скрита под качулката на пелерината, но аз видях лицето — грубо, остро, покрито с циреи и струпеи, най-грозното, което бях виждал през живота си. Очите й бяха още по-отблъскващи — липсваха напълно. На мястото им зееха две дупки в черепа. Когато отвори устата си, видях, че повечето зъби са опадали. Ръцете й бяха уродливи и криви, със сковани от артрит пръсти и дълги кафяви нокти.

— Млад ли си, човеко? Крехък ли си? — попита ме тя, докато водата от няколко ведра се преливаше в големия котел, който вече бе заел мястото си над огъня.

— Млад съм, силен съм и съм коварен — отговорих аз. Тя се обърна по посока на гласа ми.

— Някога един такъв като теб ме лиши от очите ми — рече тя. — Друг ми отсече нозете. И двамата свършиха в котела. Колко да си коварен, човеко?

Не бях стигнал дотук, за да се превърна в обяд на бабичката, за която бях слушал приказки като дете. Омръзнало ми бе да се възползват от мен. Писнало ми беше да давам на хората възможност да бъдат добри с мен. С нож в сърцето, давещ се и дъвкан от проклета праисторическа риба-гигант, аз бях оставил нещо от мен да умре. И друго се беше родило измежду бедрата на Камила, за да изпълни празнината. Прегазил бях през труповете на мафиоти, психопати и фанатични убийци. Затрил бях безсмъртна водна нимфа и хилядолетна вещица. Изтръгнал бях живота на баща си, господарят на убийците. Нямаше да ме надвие една безкрака и безока бабичка. Изтърсаците Хензел и Гретел се бяха справили, та аз ли нямаше?!

Времето в Долната земя не бе реално, нали? Дали не бях прекарал там, на брега, а после в гората години, а защо не и векове? Дали не бях упражнявал до откат играта с черната вода и гората? Мястото, на което бях попаднал, бе нереално, не съществуваше, не беше нито живот, нито смърт. Усещах, но не чувствах. Виждах това, което очаквах да видя. Можех да видя това, което исках да видя. Можех да променя това, което виждам.

Котелът се разклати, водата се плисна и от огъня се издигна пушек. Котаракът изсъска и изви гръбнак. Вече не му беше забавно. Баба Яга, както бях решил да я наричам, се вцепени и изръмжа.

— Какви ги вършиш, драги?

— Спомена, че мириша на човек — рекох аз. — По това ли само позна какво съм?

— Да, човеко, по това. Само миризмата ти те различава от сенките, които бродят по тази земя — отвърна тя. — Различава те и те издава. Всеки, който те подуши, ще разбере, че не си сянка на мъртвец, а истински жив човек! Сега престани, ще те ям!

— Не мисля — отново рекох аз и с едно движение се освободих. Въжето се спусна покрай мен безжизнено на пода. Тя хлъцна и размаха ръце.

— Мили мои, пазете баба!

Към мен полетяха всякакви вещи — ножове, вилици, чинии, лопатка, купички, цепеници и неща, които дори не успях да различа в сумрака. Никое от тях обаче не успя да ме удари — волята ми бе създала щит около мен, който ги отклоняваше встрани. Потърсих Близнаците около себе си — разтворих пръсти и двата ножа прилепнаха в дланите ми. Аз се изправих, пристъпих мрачно към свитата в ъгъла вещица и се надвесих над нея.

— Милост! Милост! Надви ме! Обещавам да не те ям! — изписка тя и закри лицето си с ръце. Котката скочи в скута й и ме загледа втренчено.

Атаката от предмети престана. Дори гарванът бе спрял лудешкото си блъскане и ме гледаше очаквателно със стъкленото си око.

— Има в теб нещо, човеко — промърмори Баба Яга. — Не си пътешественик като останалите. Не те води любопитство или алчност… Води те цел.

— Така е — отвърнах аз. — Аз не съм шаман, не съм магьосник или медиум. Аз съм убиец. Пътят ми само минава оттук и води най-долу, в Ада. Похвали се по-рано, че си най-мъдра сред мъдрите. Изтъргувай сега живота си срещу мъдрост. Кажи ми как да стигна в света на мъртвите.

— Ти ме заинтригува, Трубадур, човеко-сянка — рече Баба Яга. — Никой като теб не е стигал дотам. Наистина ли искаш да го направиш?

— Да — отсякох аз.

— Добре, човеко-сянка, ще ти разкажа тогава една история! — каза ми тя. — Но първо седни и хапни от храната ми; тя донякъде ще убие противната ти миризма на живец!