Стефан Стефанов - Трубадур

Третото нещо, което ме занима, бе какво всъщност да правя. Бях постигнал немислимото — намирах се в Долната земя, приказен свят на път за Ада. Можех да седна и три-четири седмици само да анализирам присъствието си тук. Имах обаче мисия. Някъде, отвъд Долната земя, ме чакаше една Диана, която трябваше да спася. Не мога да кажа, че я обичах. Не ме движеше и героичен подтик. Не се страхувах да умра заедно с нея. Просто не исках да се проваля. От онази съдбовна нощ в Тополово нататък, аз се дънех по всевъзможни начини и всяка моя грешка струваше човешки живот. Мразех да се провалям, мразех и да оставям нещата недовършени. Оттук, в Долната земя, изпълнението на задачата ми вече не изглеждаше толкова фантасмагорично. Имах уменията си, Близнаците и дрехи, които можех да променям само с мисълта си — какво можеше да ме спре?

Като начало, гората. Тръгнах покрай брега, с надеждата да открия път или нещо такова. Вървях незнайно колко дълго, преди да се сетя да броя крачките си и оттам — разстоянието, което изминавах. След шестия километър се отказах. Доста демотивиращ беше и фактът, че видимостта ми се губеше петдесетина метра напред и не знаех приближавам ли се изобщо към нещо, отдалечавам ли се…

Пристъпих към гората и реших да опитам с нея. Отдалече приличаше на нормална широколистна гора. Отблизо беше адски непроходима широколистна гора. Ако можеше да съществува огромен организъм, съставен от дънери, клони, шумак и големи, обрасли с мъх камъни, то това бе същата тази гора. Колкото и пъти да се опитвах да навляза в нея, толкова пъти се оказваше мисия невъзможна. Всяка потенциална пролука отблизо беше жива преграда.

Стигнах дотам отново да седна на брега и да се чудя какво да правя. Можех да се пробвам да преплувам реката, но не знаех колко далеч е другият бряг, боях се от гадини, живеещи в черната вода, а и идея си нямах какво бих могъл да заваря отвъд водната бразда. Докато се опитвах да покажа на гората среден пръст без пръст в ръкавицата, ме осени гениална идея. Станах, събрах си багажа и застанах пред гората. След това си представих пътека — с утъпкана пръст, камъчета тук-там, стърчащ корен, туфи трева — как се вие между грамадните дървета. Затворих очи и пристъпих напред.

Нужно ли е да казвам, че чух шум, все едно старият гардероб на баба ви се мести сам от едната стая в другата с приплъзване? Продължих смело напред и нагазих в мека трева, а над главата ми изведнъж стана по-сенчесто. Рискувах и лекичко отворих очи — бях вътре в дъбравата.

Над главата ми клоните на дърветата се бяха сплели в таван, който не пропускаше слънчевите лъчи. Краката ми бяха потънали в папрати, мъх и горска земя, омекотена от поколенията шума, изгнили необезпокоявано върху нея. Отвътре лесът изглеждаше много по-жив, отколкото отвън. Зеленото бе по-зелено, кафявото — сещате се, по-кафяво. Забелязах няколко пеперуди, както и други насекоми. В листака се промъкваха катерици, а отвсякъде долитаха птичи гласове. Краката ми ме поведоха напред и след стотина метра вече вървях по пътека — стара и криволичеща, но без съмнение пътека, проправена от човешки (добре де, някакъв) крак.

Не знам колко дълго бях вървял, но не чувствах нито умора, нито жажда, нито глад. Гората се простираше навсякъде около мен, зървах ту заек, ту елен, но нито един поток. Тя запълваше слуха, зрението и обонянието ми, красива и обаятелна, но все пак плашеща.

Краката ми ме отведоха до поляна. Дотук добре, поляна като поляна — зелена трева, цветенца, тук-таме камъчета, само да не беше къщичката.

Едва забележимата ми пътечка се превръщаше в хубав отъпкан път, който водеше към къщичката. Първо ще обърна внимание на оградата — тя беше от грубо забити в земята колове с различна дължина и под различен ъгъл. Нямаше напречна греда, но коловете бяха достатъчно нагъсто, за да съм сигурен, че това е именно ограда, а не, да речем… колове, набити по средата на поляната. Самите дебели и заострени пръти, т.е. колове, нямаше да ме смутят толкова, ако не бяха набитите по тях глави и останалите парчетии, за които само можех да предполагам къде точно са се намирали в човешкото тяло.

Приближих се и ги огледах с ръце на дръжките на Близнаците. Всичките парчета човек бяха сухи и сбръчкани. По лицата беше трудно да се познае дали са били мъжки, или женски, защото допълнително бяха накълвани от птици. Който и да обитаваше къщичката, правеше натрапчиво неприятно първо впечатление.

Къщичката, да, къщичката. Познайте колко крака имаше тя? Естествено, че един; кокоши. Откъм фасадата изглеждаше квадратна, със страна, дълга около четири метра, съградена от цилиндрични трупи. Имаше си малка вратичка срещу мен и още по-малко прозорче до нея. Опитах се да я заобиколя покрай оградата и да погледна как изглежда отстрани, но за моя изненада — и почти подмокряне — къщичката изведнъж се надигна и кокошият крак се завъртя така, че да виждам отново само фасадата. Тръгнах в обратната посока, но къщурката направи същата маневра. Имах усещането, че тъмното прозорче ме гледа като окото на уродлив циклоп.