Стефан Стефанов - Трубадур

Анита се разрева, след това тръгна надолу по склона. Аз бързо я последвах. Братята напомниха за себе си с още един изстрел, който попадна близо до нас. Мамка му, бяха отлични стрелци.

Тичахме надолу. Тичахме нагоре. Падахме. Ставахме. Нямаше повече капани. На изток се появиха първите признаци за утро. Тичахме. Падахме. Ставахме. Стигнахме до светлините. Не беше село. Не знам дали все още ни гонеха. Нямаше повече изстрели. Бяха две хижи в подножието на голяма скала, покровителствено надвиснала над тях. Имаше хора. Стигнахме до светлините. Щом се развиках, излезе мъж с пушка и стар български камуфлаж. Аз хвърлих автомата и вдигнах ръце. Анита се просна на земята, опитвайки се да догони дъха си. Мъжът беше дъртичък. Горски. Извади мобилен телефон и се обади за помощ. Оглеждаше гората с вдигната пушка и стоеше извън светлините. Умен горски. Иззад втората хижа се появиха няколко души, мъже и жени. Май разпознах баба Тодорка. Да, и Камила бе сред тях, прелестна и грациозна, с голи крака, но завита в дебело яке. Те дойдоха при нас, наметнаха ме с шуба, наметнаха с нещо и Анита. Помогнаха й да се изправи и да се приближи. От братята нямаше никаква следа.

— Ти успя, Трубадур, не мога да повярвам — рече Камила.

— Успях. Нощта премина, вече е утро — потвърдих аз.

— Кой е това? — попита Анита и надигна глава. Зъбите й още тракаха, луничките й трепереха. — Къде сме?

— У дома — рече й мило Камила, пристъпи към нея и заби кремъчния си нож в диафрагмата й. До дръжката.

— Какво, по дяволите?! — изкрещях аз и понечих да се хвърля към нея, но горският, застанал зад мен, използва момента да ме цапне с приклада на пушката в тила. Аз рухнах в краката на вещицата, достатъчно близо, за да покапе кръвта на Анита по лицето ми. Камила ме изгледа отгоре, все така стискаща дръжката на ножа.

— Благодаря ти за дара, Трубадур. Блудната дъщеря се завърна у дома. По-добре късно, отколкото никога. Имаме сделка — рече тя и ме попита:

— Ще гледаш ли как изваждам сърцето й, или вече е време да припаднеш?

Събудих се върху кожите. Двете момичета, дъщерите-послушнички-сърца на Камила, седяха до мен и сякаш ме чакаха да отворя очи.

— Хайде, Трубадур, страшното свърши — рече едната от тях и ме погали по косата.

— Започва ужасяващото! — каза сестра й и двете се засмяха.

В помещението влезе Камила. Отново не носеше никакви дрехи, а вече май споменах колко разконцентриращо беше това, когато имах сериозен разговор с нея. Тя седна до мен, така че да я виждам цялата, от горе до долу.

— Ти просто я уби — промълвих аз.

— Тя отказа да изпълни предназначението си — рече вещицата. — Избяга от мен. Мислеше си, че ще намери по-добър живот. И вместо да живее до осемнадесет, агонизира до двадесет и четири. Ти кой живот би избрал, Трубадур? Този при мен или този при разбойниците?

— Нито един. Бих ви теглил куршум на всички — отговорих аз.

— Всеки от нас се ражда с предопределение. Твоето например е да слезеш в Долната земя, както в приказките.

— Така ли наричате вие ада? — попитах аз.

— Не, това са две различни неща. В ада, или поне мястото, което ти възприемаш като ад вследствие на християнската догма, не можеш да влезеш жив. Няма вещер, шаман или магьосник на земята, който да успее да те прати там просто така. Аз обаче имам познанието как да те изпратя в Долната земя.

— Какво е тогава Долната земя?

— Ничия земя, Трубадур. Свят с размити реалности. Свят, в който всичко е възможно. Свят, който ще ти даде ключа към адските двери. В своя транс шаманите попадат за момент в Долната земя, но те са туристи в сравнение с теб. Ти ще влезеш там от плът и кръв — по-истински, отколкото всяко едно същество в онова селение. Аз ще те напътствам, ще те преведа и ще те посрещна, но дотам. Ритуалът, който се каня да изпълня, е изключително комплексен и рискован. Трябва да ми се довериш напълно. Когато шаманът слезе в Долната земя, той е там само духом, тялото му е сред нас. Духом той е слаб — прост наблюдател — може да задава въпроси, но не може да застави никого да му отговори, няма силата да повлияе на каквото и да било в Долната земя. Възнамерявам теб да те изпратя целия. С тези ножове в ръце… ти ще си явление, Трубадур.

— Окей. Отивам в Долната земя. Там съм. Коля, ако се наложи. И какво?

— Търси познание — рече ми тя.

— От кого?

— От мъдрите.

— Много ми помагаш — казах аз.

— Дори идея си нямаш колко! — тя се изправи и ме погледна отново изотгоре. Имаше някакъв талант да го прави, сигурно нещо вещерско. — Ти ще си явление. Всички ще те забележат. Може дори да не се наложи да си мръднеш пръста.