Стефан Стефанов - Трубадур

— Времето ми изтича, Камила. Всеки момент демоните може да разкъсат Диана на парчета и тогава край с всичко! Не мога да си позволя да се лутам в Долната земя и да търся мъдрост!

— Спокойно — каза тя. — В Долната земя понятието време не съществува. Няма риск да закъснееш за твоята Диана. Тя ще те чака цяла-целеничка.

Дано да беше права. Цялата работа ми се струваше доста мъглява и нямах ни най-малка представа защо все още се намирах при тази луда жена.

— Готов ли си? — попита ме Камила.

— Да — отвърнах сухо аз. А всъщност не бях. Нямах ни най-малката идея в какво ще се състои ритуалът и как, по дяволите, ще се озова в Долната земя. Последните разумни клетки в мозъка ми пищяха, че случващото се е лудост, но аз упорито игнорирах тази отчаяна аларма и се молех на всички възможни богове Камила да знае какво върши.

Послушничките застанаха от двете ми страни и започнаха бързо да ме събличат — чевръсти и точни движения, никаква припряност. Якето, ризата, обувките и панталонът ми преминаха у тях, преди да се осъзная, и в следващия момент вече изувах чорапите си. Когато момичето отляво посегна и дръпна надолу бельото ми, се изчервих. При други обстоятелства цялата сцена би изглеждала като обещаващо начало, но да се възбудя от мисълта, че след миг ще ме пратят в отвъдното, бе повече от смущаващо. Камила се подсмихна, но запази коментара за себе си.

Единственото, което остана у мен, бяха кинжалите. Стисках дръжките им здраво, по една във всяка длан, и си внушавах, че студенината им ми действа успокоително. Моментът бе настъпил, предчувствах го. Последните два дни бяха най-невероятните в живота ми, а ето че ми предстояха още чудеса. Повтарях си наум, че само така ще успея да спася Диана и да се отърва от проклятието на мъртвата нимфа. Каквото и да ми кажеше сега Камила, щях да го изпълня. Бях готов на всичко…

… Освен да реагирам на мълниеносния й удар в гърдите ми. Широкото острие на кремъчния й нож се заби до дръжката под сърцето ми и накара дъха ми да секне. Дали и дъщеря й Анита бе почувствала същото? С лявата си ръка тя ме тласна безмилостно назад, ножът се отдели от тялото ми и от раната бликна тъмна кръв. Аз все още стисках собствените си оръжия, но всяка сила, с която бих могъл да отвърна на подлата атака, ме бе напуснала. Коленете ми се подкосиха и се свлякох надолу — погледът ми се изравни с пъпа й.

Усетих тънките ръце на двете послушнички под мишниците си — прихванаха ме здраво и ме завлякоха без никакво усилие. Не виждах накъде отивам, гледах само алената диря, която оставях по неравния под на пещерата. Камила ни следваше, босите й стъпала джапаха в кръвта ми — лека стъпка, плавно повдигане на пръстите нагоре, разкъсан вакуум под възглавничките и няколко капки моя кръв политат нагоре, за да цопнат отново в червената пътека крачка по-нататък. Гривните от костиците на предишните й дъщери потракваха жизнерадостно при всяка нейна стъпка. Дали и моите фаланги щяха да се превърнат в украшения?

Внезапно спряхме. Камила застана отново пред мен, а момичетата ме пуснаха. Седях на собствените си колене, с извит гръб и клюмнала глава, като самурай, извършил току-що сепуку.

— Съжалявам, Трубадур, но ти сам го пожела! — рече Камила. След гласа й прокънтя като ехо и онези все още функциониращи клетки в главата ми услужливо ми подсказаха, че се намираме в по-голяма пещера. Вероятно онази, в която се бях събудил миналия път.

След това Камила отстъпи крачка назад и рязко ме изрита в гърдите. Полетях гърбом и я видях надвесена над мен, на грозен зъбер, осветен от десетки факли, а аз падах все по-далеч от нея. Не бях сигурен кое бе по-болезнено след това — сблъсъкът на гърба ми с водната повърхност или шумът, който се заби в ушите ми. Водата ме погълна жадно, обви ме само за секунди, нахлу през гърлото и носа ми и аз вече се давех. Потъвах надолу и протягах ръцете, стискащи кинжалите към жълтата повърхност, която отразяваше пламъците на факлите. Чудех се кое ли щеше да ме убие първо — раната в гърдите или удавянето — когато отговорът се появи ненадейно. Усетих силно трептение на водата около себе си, от дълбините към мен се придвижи колосална сянка и в танца на последните мигове светлина отгоре до мен се разтвори чудовищна паст. Последното, което усетих, бе смазващият контакт със стотици зъби.

Събуди ме пулсиране от всички страни. Отворих очи в непрогледен мрак — лепкав, влажен и без въздух. Стените ме притискаха отвсякъде — бяха меки, но изключително плътни. С ръце, притиснати до тялото, се чувствах като в пашкул на насекомо. Пулсирането бе навсякъде около мен; а после — други шумове, сякаш шуртяха десетки чешми. Гърдите ми се свиха панически и в мрака пред очите ми пламна една-единствена дума: „Въздух!“.