Стефан Стефанов - Трубадур

Нямаше да опръскам стените с кръвта им. Нямаше да капе от тавана и от еленските рога, нито да се смеси в чашите с гадното им вино. Щях да вдигна много шум.

Ножът на Венко се плъзна през всяко едно гърло. Първо ги затисках с цялата си тежест, слагах ръка на устите им, бързо и прецизно прекарвах ножа през брадясалите им шии и оставах върху тях, обирайки със собственото си тяло смъртните им конвулсии. Никой не изгъргори, не изписка, не ритна някого другиго. Пет смърти. Погледнах все още спящите момчета, децата на Анита, после погледнах към нея. Беше застанала на прага на задната врата, застъпила с крак трупа на Захари. Тя разбра погледа ми, после вдигна ръка и прокара тънкия си пръст по гърлото си. Толкова за майчината обич.

Когато приключих, имах осем мъртъвци и две изнасилени жени. Злочестата девойка се казвала Юлия. Шокът й беше толкова силен, че само седеше на една пейка и гледаше изцъклено. Хвърлих едно око навън, после се консултирах и с часовника си — беше четири след полунощ. Оставаха близо три часа, докато се развидели.

— Не можем да останем тук — рекох аз. — Тръгваме веднага. Остават още четирима, бяха и въоръжени. Късметът ми май е на привършване.

— Да вземем някоя от колите? — предложи Анита.

— Не — възразих й аз. — Ще вдигнем прекалено много шум. Освен това път няма, само те си знаят откъде минават в тази гора. Тръгваме пеша, аз така стигнах дотук. След няколко часа ще сме до най-близкото село. Там ще се погрижат за нас.

— Пеша нощем из гората?! — възкликна тя. — За единадесет години не се осмелих да го направя! Тази пустош е зла!

— Тръгваме. Веднага! — извиках аз. Бях успял да открия своите ножове и пистолет. Поколебах се за момент, после взех и един АКСУ. Щеше да ми е по-лесно да се придвижвам през пущинака с тежко, но компактно оръжие. Освен това — автоматично. Изправих Юлия на крака и я плеснах леко по бузата. Освен драскотините и синините, се беше сдобила и с вагинален кръвоизлив. Анита вече бе успяла да й навлече една риза, но тя не можеше да скрие кръвта, която капеше между бедрата й. Момичето беше обуто само с чорапите си.

— Нямаш ли обувки? — попитах аз Анита.

— Нямам. Не ми плащаха за секса, не ме и глезеха. Ще ходи по чорапи.

— Добре де, да вземем кола — примирих се аз.

Изрових ключовете за един от останалите автомобили.

Беше стара навара с липсващ ляв стоп. Помогнах на Юлия да се качи отзад, а Анита седна до мен. Двигателят изрева зверски, когато завъртях ключа.

— Сто на сто ще ни чуят — измърморих аз.

— Тогава използвай автомата. Нали беше голям убиец? — рече ми язвително Анита.

— Млъквай — рекох аз. — Да не си тръгна само с автомата.

Това като че ли я стресна и тя ми остави последната дума. Не че наистина щях да ги зарежа. Просто бях достатъчно изнервен, за да слушам коментарите й. След провала ми да спася Ирина и определената неизвестност, която витаеше около случая с Диана, съвестта ми имаше належаща нужда да спася девойка в беда, а съдбата ми бе предложила цели две.

Път определено нямаше, не знам как братята разбойници караха през тази дивотия. За щастие фаровете на нисана бяха мощни и успях на няколко пъти да избегна неравности, които щяха да ни лишат от транспорта. Няма да броя два почти челни удара в дърво и един камък, който откъсна парче от предната броня. За мое оправдание, бях доста подпийнал и недоспал, а всеки момент по петите ми можеха да се озоват четирима закоравели убийци, изгубили осмината си братя, любимата си сестра и новата си любима сестра.

— Как се озова при тях? — попитах аз, за да разчупя обстановката.

— Избягах от вкъщи. Майка ми бе една опасна луда. И какво се получи — от трън, та на глог — отвърна тъжно Анита. — Години наред не смеех да мръдна извън двора. Страхувах се от тях, но се страхувах и че може да ме търсят. За мен нямаше живот у дома. В началото братята не ми се струваха толкова лоши, но когато ги опознах… Изроди. През първите две години тайно се надявах, че ще бъда жена на Спас, а рано или късно и останалите ще доведат жени за себе си. С времето помъдрях. След третото раждане намразих децата си. Но не напусках дома. До тази нощ… Трубадур, не искам да умра!

— Няма — казах й аз. — Довери ми се, прави каквото ти кажа. Достатъчно хора умряха покрай мен.

Изведнъж се появиха фарове насреща ми. За да избегна челния удар, свърнах встрани. Пикапът се вряза в гората и пропадна надолу по склона. Пометохме няколко храста и по-тънки дървета. Една дупка ни обърна настрана. Предното стъкло се натроши и се откачи. Анита се стовари върху мен. Краката на Юлия ме удариха по главата и я зърнах завряна между седалките. Колата се блъсна в по-голямо дърво и се завъртя, задницата мина пред нас, натресе се в голям назъбен камък, аз захапах волана, а лакътят на Анита едва не ми извади окото. Поне бяхме спрели.