Стефан Стефанов - Трубадур

Вечерта започваше добре. Само преди един ден бях изгубил семейството си, а ето, че вече имах ново. Прекалено хубаво бе, за да е истина. Добре, че не съм сантиментален. Не можех да знам дали до сутринта Спас и останалите психопати нямаше да ме заколят и консервират в буркани за зимата, но мигновеното убийство на техния „ножар“ очевидно ги бе впечатлило.

Спас, който не беше най-големият брат, но единодушно оглавяваше бандата, вдигна наздравица за приемането ми в лоното им и всички шумно аплодираха, забравили вече за Венко. Аз също пих от силното им вино и съжалих, че все още бях гладен — удари ме директно в главата. Докато се запознавах набързо и непоследователно с различни братя като Захари, Георги, Камен, Петър и т.н., аз мярнах с периферното си зрение как сестра им, т.е. сестра ни, се опитва да извлече трупа за краката. Аз потупах Камен (или Тодор?) по рамото да се отмести и станах да й помогна.

— Поне това му дължа! — извиках аз и се засмях, под шумното одобрение на компанията. Двамата с жената хванахме по един крак и изтеглихме Венковото тяло през входната врата. Продължихме още няколко крачки назад, озовахме се на верандата, далеч от светлината и от ушите на другите. Аз пуснах крака на Венко и я погледнах в тъмното. Отблясъците от прозорците се отразяваха в очите й като два въглена.

— Не тъгуваш ли за брат си? — попитах я.

— Никакъв брат не ми е! — отвърна тя и изплю голяма храчка върху главата му. — Радвам се, че го уби. Всичките искам да ги видя мъртви!

— Но защо? — попитах аз, ала тя ми направи знак да мълча и да се връщаме в къщата. Явно и новото ми семейство си имаше проблеми. Прекрачих прага с усмивка и заех мястото си до Спас.

В следващия един час им разказвах за себе си — отново почти без да лъжа, просто спестявах повечето истина. Наблягах на убийствата, на подробностите, на кървищата. Всички те ме слушаха в захлас, надигаха чашите и късаха полусурови мръвки. Говорих колкото се може повече и избягвах да пия от силното таниново вино; те пиеха и за мен. На два пъти обръщах чаша на екс, след това излизах навън да пикая и избълвах изпитото, преди да се е просмукало през стените на стомаха ми.

Луната бе вече високо горе, когато Спас реши да ме посвети в делото на братството. Че не бяха всички родни братя, си личеше още след първите петнадесет минути, макар и да имаше доста прилики и между големите, и между малките, които бяха все луничави. Спас взе Захари и Камен, най-възрастните, и ме изведе навън при колите. Подминахме тялото на Венко, все едно не беше там. Спас ни накара да замлъкнем и ние застанахме в нощната тишина до един от трите пикапа. Тогава чух ясно звука — идваше от багажника — нестройно потропване, дращене, грухтене. Спас извади ключа за автомобила и го пъхна в ключалката. С тихо щракване го превъртя и повдигна капака.

Фенерите на Захари и Камен осветиха момиче, което се бе свило между останалия багаж — черни найлонови торби и сак. Ръцете и краката й бяха вързани със син кабел, а в устата й бе натикан парцал на каре в сини, розови и жълти цветове. След миг го разпознах като парче откъснато от нейната риза. Беше обута в съвсем къси кафяви джинсови панталонки, носеше и бели чорапи. Единият й кец липсваше. Краката й изглеждаха насинени и изподрани, можех да видя дълбока драскотина и на едното й рамо. Ризата й отпред беше раздърпана, виждаше се син сутиен, а гърдите й, прилично едри, почти бяха излезли — забелязах половината от ареола на лявата гърда. Имаше руси коси, стигащи малко до под ушите и сини очи. На едната й буза си личеше скорошна синина.

— Откуп ли? — попитах аз.

Спас поклати глава.

— От кого? Беше с майка си, баща си и по-големия си брат. Сега и тримата лежат в едно дере, ако още не са ги изяли вълците.

— О.

— Остава при нас — каза Спас. — Милата ни сестрица Анита вече остаря. Не смогва да се грижи за нас. Трябва й отмяна.

— Трубадур — обърна се към мен Захари, който всъщност бе и най-възрастният. — Снощи ми се присъни странен сън. Видях два вълка да се давят, накрая единият умря в кърви. До вълците стоеше агне. Когато победителят приключи с опонента си, разкъса й агнето.

— Странна работа — рекох аз.

Захари кимна в тъмното.

— Не беше случаен този сън, това ми е мисълта. Имахме днес вълци, имаме и агне — продължи той. — Ти вече прехапа гърлото на Венко. Агнето също е твое. Такава чест не сме оказвали на никого.

— Разбирам — рекох. „Агнето“ чуваше всичко това и след последните му думи започна да се мята още по-ожесточено. — Първо аз, после и всички останали, нали?