Стефан Стефанов - Трубадур

Светилниците бяха огнени, а заради тях таванът и стените бяха мазни и черни. Да си светиш с жив огън в дървена къща не ми изглеждаше особено мъдро, но не повдигнах въпроса пред жената. Самата тя, докато разглеждах дома, бе застанала до мен като екскурзовод, който чака да отговори на любопитния посетител. Използвах момента да огледам и нея самата.

Беше доста по-ниска от мен, по-скоро слаба. Изглеждаше ми силна и жилава, което не ме учудваше, ако всеки ден й се налагаше да върти брадвата и да вади вода от кладенеца. Косите й бяха дълги до раменете, леко чупливи, на цвят тъмноруси. Сутринта бе пропуснала да се среше. Под очите й природата я бе напръскала обилно с лунички, имаше и доста по носа. Като цяло кожата й изглеждаше суха. На възраст бе… не можех да кажа с точност, но може би на около тридесет и пет до четиридесет. Около очите й обаче се бяха образували сенки, а по лицето й бяха плъзнали първите бръчки. Предположих, че преди десетина години е била много красива, но тежкият живот се бе отразил на външния й вид. Смътно ми заприлича на някого, но не успях да се сетя на кого — може би на някоя актриса или непозната на улицата, с която бяхме разменили погледи.

Извадих вода от кладенеца, помогнах й и с подготовката на огнището. Накрая тя ми подаде купчина съдове и прибори и ми посочи масата. През цялото време работихме мълчаливо. Не се чуваше никакъв звук, освен стъпките ни и тракането на чинии.

Навън неусетно се бе стъмнило.

Шумът от мощен дизелов мотор разцепи тишината и аз едва не изпуснах последната чиния. Жената погледна рязко към мен и посочи с глава към задната врата, но аз само скръстих ръце и останах на мястото си. Тя завъртя очи и прочетох по устните й едно безмълвно „глупак“.

Пред къщата спряха три автомобила и един по един двигателите замряха. Чух множество мъжки гласове в тъмнината отвън. Вратата се отвори с трясък и братята нахлуха у дома си.

Повечето бяха все едри мъжаги, на възраст между двадесет и петдесет години. Носеха грубо облекло — ботуши, гащеризони, джинси, изгубили оригиналния си цвят, камуфлажни якета, карирани ризи, тиранти, всевъзможни шапки и оръжие. Много оръжие. Всеки от тях бе нарамил ловна пушка или автомат Калашников. Лицата им бяха като дрехите — грозни, ръбати, тъмни и брадясали. Сред големите мъже имаше и трима по-млади, а последни влязоха няколко деца на приблизително шест, осем и дванадесет години. Тук-там обаче забелязах и по-нови дрехи, които стояха нетипично на носителите си. Както си говореха на висок глас, те изведнъж замлъкнаха и се скупчиха около мен. Бяха общо дванадесет.

— Добър вечер — казах аз.

— Добре дошли, братя, добре дошли! — втурна се покрай мен жената и посегна да свали пушката от рамото на мъжа право срещу мен, който изглеждаше така, сякаш също обмисля да свали въпросната пушка. Той беше към четиридесетгодишен, с рижа четина по лицето и малки сини очи, които ме опипваха недоверчиво.

— Добре заварила, сестрице — отвърна непознатият. — Виждам, че тази вечер имаме гост на нашата трапеза.

— Господа, ще помоля да споделя не само трапезата, а и покрива ви — рекох аз.

— Този странник ми помогна днес с дървата, с водата, както и с всички други приготовления, братко — каза жената.

— Благодарим ти, странниче — кимна ми водачът. — Заповядай, хапни с нас, още повече, че си го заслужил.

Те се пръснаха из помещението, разхвърляха връхните си дрехи и пушките и отново се разприказваха, все едно аз бях просто нова част от интериора. Сестра им им помагаше да се измият, тичаше да носи пешкири, подпитваше ги това-онова. Освен пушки мъжете внесоха и дивеч — зайци, една дива коза и глиган. Някои от тях се заеха да ги дерат. Скоро месото бе насечено и нанизано на шишове, които после бяха разположени над огъня. От един от кухненските долапи бяха изнесени керамични стомни с вино. Всички се настаниха около масата.

— Седни до мен, гостенино — покани ме братът, който пръв ме бе заговорил, след като пак пръв му бе поднесено да се измие. В къщата, естествено, нямаше течаща вода. Докато другите се суетяха наоколо и споделяха моменти от днешния лов, лидерът на групата стовари тежката си длан върху рамото ми, придърпа ме свойски до себе си и ми рече:

— Искам сега да знам кой си и какво дириш тук, за да не те сполети съдбата на онова прасе!

— Избих много хора в Тополово, после в Батак, а във Варна направо счупих всички рекорди — отвърнах му аз. — Скоро не ще мога да се покажа сред хора; сигурно и малките деца ще ме познаят от полицейския бюлетин.