Стефан Стефанов - Трубадур

— Може би — рекох аз. — Но се случи толкова бързо, че и аз не можах да повярвам.

— Не разбираш — поклати глава тя. — Всичката смърт, която си причинил, за да стигнеш дотук, донякъде е била… планирана. В природата се натрупва… необходимост. Мощен летален заряд, който има нужда от катализатор, за да бъде отприщен. Катализатор като теб. Всички тези, които са загинали, не са били там случайно. Било им е писано да умрат.

— Благодаря ти, че се опитваш да успокоиш съвестта ми — отвърнах аз. Щеше да ми е още по-приятно, ако бях положил глава в скута й или пък в този на някоя от другите, но се примирявах с това, което съдбата ми поднася.

— Тази циганка, проститутката… — Камила сбърчи чело. — Убил си я в момент на умопомрачение. И по никакъв начин не е била свързана с теб или с хора около теб. Това не е на добре.

— Съжалявам, наистина — рекох аз. — Но във Варна загинаха стотици! Загинаха заради мен!

— Тц — Камила бе категорична. — Тази смърт не е като другите. Някой ден ще го осъзнаеш.

— Някой ден, ако доживея. Е, можеш ли да ми помогнеш? — попитах я аз.

Камила се засмя.

— Мога да опитам. За хиляда години не ми се е налагало да пращам никого жив в Отвъдното — каза тя и прокара пръст по острието на ножа.

— Хиляда години?

— Въпросът е не дали мога, а дали искам.

— Хиляда години? — повторих аз въпросително.

— Добър слушател си, а? — изкикоти се Камила. Когато се размърда, аз усетих по-силно нотките парфюм от по-рано. Тя се наведе отгоре ми, гърдите й легнаха върху мен, а устните й спряха на милиметри от моите. Тя прошепна:

— Не ми личат, нали?

Двете момичета започнаха да се кикотят. Аз усетих ръката на Камила по слабините си. Момичетата станаха и ни напуснаха. Вещицата започна бавно да ме целува и да милва тялото ми, а аз нямах нищо против, след като близо половин час се бях любувал на прелестите й на косъм от смъртта.

Когато всичко свърши и тя се отдръпна от мен, цялото ми тяло бе мокро от пот, а сърцето ми се блъскаше като звяр в клетка, готово сякаш само да скочи в ръцете й. Камила прокара пръст между краката си и след това го облиза.

— Това защо беше? — рекох аз.

— Това беше вкусът на единството между мъжа и жената — отвърна ми тя. — Искаш ли да го опиташ?

— Някой друг път — отвърнах й. — Иначе останалата част беше просто вълшебна.

— Не е зле като за хилядагодишна бабичка, а? — подхвърли тя и отново ме смути.

— Не е възможно да си на хиляда години — заявих аз.

— Хиляда и дванадесет, ако трябва да съм точна. Наскоро празнувах голям юбилей. Имаше от всичко по много: ядене, пиене, кръв, секс…

— Очарователно. Ще ме освободиш ли?

— Не — отговори Камила. — Не и преди да реша какво да правя с теб.

— Времето ми изтича — напомних й аз.

— Твой проблем, аз имам цялото време на света! — тя ми обърна гръб и си тръгна.

— Ще настина така! — извиках подире й.

— Така и така ще мреш, все тая! — долетя отговорът й, а екотът повтори последните думи няколко пъти. Отново бях оставен сам в полумрака.

Не умрях от пневмония.

Малко по-късно, вече освободен и облечен, пиех чай в друго „помещение“ в пещерата. Селяните съвсем си бяха отишли, а вещицата и двете й помощнички бяха скрили прелестите си под напълно невзрачни дрехи. Чаят беше билков, приготвен в котле на огън. Истинска вещерска отвара, полезна за гърлото. И така, аз пиех чай, приказвах си сладко с Камила, а двете девойки спяха до нас върху купчина кожи. Впечатляващо, имаше и една от мечка.

— Както споменах по-рано, Трубадур, ти ме заинтригува — каза ми Камила. Истинското си име не й бях разкрил. — Но всичко дотук са само думи. Бих искала доказателство за уменията ти, нещо, което да ме мотивира да ти помогна. Това, за което ме молиш, ще бъде тежко изпитание и за теб, и за мен. Трябва да съм сигурна, че ще се справиш и след това. Няма смисъл от усилията ми, ако накрая всичко се окаже само думи.

— Разбирам — отвърнах аз. Всъщност не разбирах, но не исках да изгоря тънките мостове на доверие помежду ни. — Каква ще е задачата ми?

— Директно на въпроса, а? — усмихна се тя. — Е добре, явно наистина бързаш. Нагоре в планината има голяма дървена къща. Искам да я откриеш, да пренощуваш там и на сутринта да ми донесеш дар от нея.

— Какъв дар? — попитах аз.

— Ще го познаеш, като си там. Аз имам начини да разбера дали си бил в дома им, или си се крил на двеста крачки от пещерата ми — рече Камила.

Замълчах за момент, за да обмисля искането й. Да откажа не можех, не и след като бях стигнал чак дотук. Естествено, имаше някаква уловка и нещо конкретно, от което Камила да извлече полза. И дума не можеше да става, че ще е толкова лесно да пренощувам, че и да си взема нещо за спомен.