Стефан Стефанов - Трубадур

Случвало ли ви се е да работите над нещо усилено? Да изпълнявате задача, която поглъща цялото ви време, изпива цялата ви енергия, поглъща цялото ви въображение, но вие знаете, че това се иска от вас, че по-доброто ви бъдеще зависи от перфектното изпълнение? Дали сте всичко от себе си, вложили сте душа и тяло, цялото ви ежедневие се е въртяло около нея. И в един момент вашият шеф или клиент идва и ви казва, че ви благодари за усилията и че повече няма нужда от крайния резултат; изначалните данни били грешни, бюджетът бил изчерпан; поръчителят се отказал; появила се е нова, по-печеливша концепция. И вие оставате с пръст в устата. Поглеждате назад, виждате един голям отрязък от живота си, изпълнен изцяло с изпълнението на задачата, и ви казват, че същият този отрязък няма никаква стойност, не съществува — бяло петно. Енергията, с която бихте постигнали много други неща, която бихте вложили в самоусъвършенстване, в пътувания, дори в развлечения, е пропиляна. Вие сте пропилян. В главата ви напират въпросите „Защо?“ и „Как?“, но няма кой да ви отговори. Миг по-късно животът около вас ще продължи да тече все така, но за вас вече не е същото — празнината, която се е отворила назад, започва да поглъща времето, което ви предстои. Съмнения, угризения — какво, ако се случи отново? Нима какъвто и избор да направя сега, няма да е пак погрешен?

Аз стоях над издъхващия Яред Радан и осъзнавах, че не само съм убил баща си, но и съм прелюбодействал със сестра си. След седем години ми просветна, че именно Джехане е причината да стигна дотук. Замислих се как е изглеждал онзи ден в очите на Яред — намират я нея разголена и видимо обладана, а аз бягам като престъпник. Той сякаш ми четеше мислите.

— Това, което направихте, ме съсипа — изхъхри Яред, плюейки кръв. — Честта ми не позволяваше да ви оставя под покрива си. Хиляди пъти бих предпочел теб пред Джехане, но ти избяга. Бих я удавил още на следващия ден, за да залича престъплението ви, но ти сам се нарочи като престъпник.

— Не знаех… — промълвих аз.

— Други обаче знаеха. Изгубех ли честта си, щях да изгубя всичко. Ти сам изкова съдбата си, момче, сам се превърна в Трубадур.

— Съжалявам — рекох аз.

— Толкова години, толкова твои братя загинаха… Макар и по този начин, ти доказа, че си най-добрият — продължи Яред. — Когато те видях преди три дни, повярвах, че блудният син ще се завърне. Дадох ти задача, която щеше да го докаже. А какво направи ти — унищожи всичко…

След тези думи той отпусна глава назад и очите му останаха отворени. Това бе краят на Яред Радан, господарят на убийците, бащата на много дъщери, на двама синове, загинал от ръката на един от тях.

Наведох се към Ирина и й подадох ръка. Тя ме погледна уплашено, трепереше, но все пак пое помощта ми. Изправи се до мен и се облегна на рамото ми. Двамата пристъпихме към разбитата врата на терасата. Полицейските сирени бяха вече пред портите.

Изстрелът отекна самотно и кратко. Ирина потрепери, усетих я с цялото си тяло. Видях как куршумът излезе под гърдите й, поднасяйки на булката последно алено цвете и се заби в стената на стаята. Краката на Ирина омекнаха и тя увисна в ръцете ми. Обърнах се назад към Яред, който лежеше с глава, подпряна на парапета, и поклащаща се ръка, стискаща пистолета.

— Последната задача… — успя да каже той, преди да го застрелям отново.

Натисках спусъка, докато не изпразних целия пълнител. При всеки удар тялото му подскачаше и се мяташе и ставаше все по-червено. Ирина вече не мърдаше. От ъгълчето на устата й тръгваше тънка струйка кръв. Тя ме погледна с уморените си очи и размазания си грим.

— Просто исках да съм щастлива — бяха последните й думи.

Положих я на плажа, далеч и от Яред, и от Васил Костов.

Поне сега можеше да не е ничия друга, освен моя. Някъде над мен цареше шумна суматоха; виеха сирени и крещяха хора. Липсваше им само булката. Все някой щеше да се досети да провери надолу по стълбите, губещи се в гората, но вярвах, че имам достатъчно време да се сбогувам с нея. Строполих се на пясъка до Ирина и се опитах да оплача съдбата си, но сълзите не тръгваха. Очите ми бяха сухи. Нямах вече сълзи за никого, само задача за изпълнение. Да сляза в Ада, на който принадлежах, и никога повече да не се върна.

Напуснах Варна призори. Успях да намеря непретенциозно местенце, където да пренощувам и да се подготвя за следващото изпитание. Вълшебникът от Батак ме бе насочил към жена, за която бе сигурен, че е вещица. Не просто проклета кучка, а истинска старовремска вещица. Според думите му трябвало да я потърся в село Бяла вода. Никога преди това не го бях чувал, но — опознай родината, за да я обикнеш! Според картата отивах в Странджа, регион, като цяло, „тера инкогнита“ за мен.